За морския слон Роланд и неговите съкровища

Историята на морския слон Роланд и неговите съкровища е художествена измислица. Разказва я Дубравка Угрешич в книгата си "Музеят на безусловната капитулация" (София 2004, с. 11). Само че историята не свършва с публикуването на книгата, дори напротив - започва именно там, за да продължи в зала на Историческия музей, Русе. Според разказаното от Дубравка Угрешич, морският слон починал в Берлинския зоопарк на 21 август 1961 година, осем дни след издигането на Берлинската стена. На 1 април 2008 година същият зоопарк, където симпатичното животинче с впечатляващи размери е живяло живота си, "гостува" на музея в Русе с изложба, представяща съдържанието на неговия търбух. А то не е малко:

„... розова запалка, четири клечки от сладолед (дървени), метална брошка с форма на пудел, отварачка за бирени бутилки, дамска гривна (вероятно сребърна), шнола за коса, молив, пластмасово детско пистолетче пръскачка,, пластмасов нож, слънчеви очила, верижка, пружина (малка), гумено колело, парашут-детска играчка (липса), желязна верижка 40 см., четири пирона (големи), пластмасова зелена количка, метален гребен, пластмасова значка, кукличка, бирена кутия (Пилзен 0,33l), кибритена кутия, детски пантоф, компас, автомобилен ключ, четири монети, нож с дървена дръжка, биберон детски, връзка ключове (пет броя), катинар, пластмасов несесер за игли и конци.“

Тутакси интересът на морското животинче към предмети от различен цвят, калибър и материал предизвиква питането: Може ли Роланд да бъде нает за музеен работник? Очевидно той има слабост към събирането на предметите, грижи се да бъдат на сигурно място, освен това не се знае дали поглъща всичко, което му попадне. В раздадената анкета към изложбата при тези твърдения за слона някои заключили, че очевидно е клептоман. А повечето от анкетираните посетители били единодушни - да, Роланд е годен за музеен работник. Което някакси поставя друг един въпрос за връзката между клептомана и музейния работник. Очевидно хората имат различна представа за професията, при това доста компрометираща. Разбира се, коментарът ми за имиджа на уредника като крадец-маниак не би трябвало да се приема насериозно и с безпокойство. Той е нищо повече от безобидна шега, въпреки твърденията на културолога Алберт Бенбасат (2003) преди време, че професията "уредник" е "диагноза" и "състояние на духа". По-обезпокояващо е, че категоричното приемане на Роланд в музейната гилдия свежда работата на музейния работник само до придобиването и охраняването на някакви предмети. Точно толкова безразборно подбрани, колкото у въображаемия морски слон. Оттук извличаме и образа на музея - като съкровищница-склад на (бих добавила, дори съмнително) национално богатство, валиден с пълна сила за нашите земи. Тази представа, създадена в зората на национализма и поддържана ревниво именно от музейните работници (държа на това наименование от времето на социализма, защото то ги принизява до обикновени технически лица без мислене), се оказа, предизвиква учудване сред западните музеолози, които до вчера смятали, че музеят-съкровищница е мъртъв, погребан в миналото, за да отстъпи място на музея-медия, място за интеркултурен диалог. Мнението цитирам по спомен с препратка към конференцията за "разказите в националните музеи", проведена преди месец в Норшопинг, Швеция. Уви, желязната завеса се оказа доста непрозрачна и непропусклива, при това почти двадесет години след вдигането й.
Изложбата - измислена да провокира "автентичността" на музея на 1 април, безспорно е добре планирана PR-акция, която утре ще отшуми. И за да не е безрезултатен смеха на публиката, анкетата, проблематизираща състоянието на музейната професия, идва да покаже слабостта на музея в България. А именно - музейният служител има още много да работи, за да стане осезаемо отварянето на институцията към обществото. За да се отвори и то за нея.

Музей на работата, Норшопинг, Швеция (Arbetets Museum, Norrköping)

В музея на работата, Норшопинг попаднах по повод четвъртия по ред NaMu-семинар, занимаващ се с националните музеи (виж www.namu.se).Темaта на конференцията беше "Comparing - national museums, territories, nation-building and change" и се проведе от 18 до 20 февруари 2008 година. Ще се опитам да скицирам някои особености на експозицията, доловени от презентацията на директора на музея, както и от лични наблюдения.

Преднамерено хаотична експозиция. Множество прегради, помещения, ниши. Максимално усвояване на вътрешното пространство, оградено от производствения поток (conveyor belt). Посетителят усеща липсата на стриктна линия, по която да върви. Темите не са свързани помежду си, те преливат една в друга, както личният живот е свързан с професионалния и с политическия, икономически и социален контекст, в който индивидът съществува.

Липса на много предмети. Доминира фотографията, звукът, филмите и графичните изображения («скицирането» на темите по стените). Цветовото оформление на изложбата – предимно черно-бяла заобикаляща среда (скиците по стените и осветлението), предметите внасят «цвят», като правят пространството по-свое за посетителя.
Освен тях част от схемите са цветни, като улесняват посетителя при възприемането им. Фотосите са черно-бели, което може да е препратка към «историческия» аспект на разказа или опит за «деперсонализирането» на лицата (изображението на този човек би могло да бъде подменено с изображението на всеки друг, то не е живо, пълнокръвно и цветно, то е просто образ на човека зад него).

Връзката с други музеи. Музеят разчита на нея за съществуването си. Невъзможността да се работи самостоятелно. Почти всички експонати са собственост на други институции. Предметите, филмите и възможността за съпоставка на регионите са същностни за изграждането на сравнително обобщена, същевременно максимално персонализирана картина на живота на работника.

Интерактивност на експозицията. Възможност за посетителя сам да я променя според собствените си виждания – само на едно две места (при музикалната кутия и при индивидуалния успех. Използването на тези инструменти на конкретните места подчертава възможността за личен избор и невъзможността на индивида сам да променя макроикономическата обстановка.

Персонализация на разказа. Това е най-наситената с лични истории експозиция, което е жизнено важно за възприемането на разказа от страна на посетителя. Той има огромен избор пред самоидентифицирането си, възможност за вписване на личната си история в редицата от чужди лични истории. Ако се доверим на изследванията на публиката, психологическата нагласа на посетителя при запомнянето на посещението е именно вместването на собствените си преживявания (защо не и родова история) сред тези на чуждите хора, показани в експозицията. Опит за самоидентифициране през експозиционния разказ. Освен този подход, изложбата използва интерактивността като «закачка» към посетителя. Пак според изследванията на публиката, колкото по-включен се оказва той в историята на изложбата, толкова повече спомени ще има от нея.

Символика на инсталациите. Поточната линия като цикъл на модата във всекидневната култура. Функционалността на жилището – прекалената стандартизация на заобикалящата работника среда. Извеждането на предмети, свързани с революцията във всекидневната култура – прахосмукачката, достъпният автомобил, хладилникът...



Хронологични граници на експозицията. 1930-1980 г. времето на силна индустриализация на града и изобщо на страната. Дистанциране на посетителя от тези години, поглед отгоре и отстрани към времето – като по-ниско еволюционно ниво. Посетителят сега гледа от височината на икономиката на знанието.


Оценка на предмета на изложбата. Индустриализацията получава сравнително положителна оценка – като необходимо стъпало към икономиката на знанието, като средство за натрупване на ресурси. Вероятно затова, в сравнение с този пример, индустриалните зони в България не биха получили подобно развитие. Защото те по-скоро са консуматори на ресурси. Въпреки този момент в българската икономическа история, индустриалните зони дълбоко засягат индивидуалната история на хората, работещи в тях през социалистическия период. В персонален мащаб контрастът между българската индустриализация и тази на Швеция например е нищожен, в сравнение с контрастът във външния вид на индустриалните зони. Преусвояването на пространството съответства на културната история на двете държави. В българския вариант изоставянето на пространството “да отлежи” е типична характеристика на икономиката, като същевременно е пречка пред ускореното й развитие.

Разположение на музея и усвояване на сградата. Музеят се намира в бивша тъкачна фабрика. Разполага с 6 етажа, огромна площ, която е изчистена отвътре от машините. Интериорът на фабриката е подменен с бели, празни пространства. На първия етаж е рецепцията, както и магазинът на музея. На петия – постоянната експозиция, на шестия – залите за конференции и ресторантът. Останалите 3 етажа са за администрацията, временни изложби, библиотеката и архива на музея. Асансьорите все още миришат на машинно масло, а гигантските помещения са странно внушителни.

3 October Leiden Feest

Поредицата от фотографии документира фестивалa на Лайден от 3 октомври. Денят е обявен за празник на града, с който се чества края на испанската обсада от 1574 година.

Едно от най-впечатляващите, организирани цяла година събития, е обедната процесия, която минава през целия град. Всяка година темата й се сменя, като изборът за 2007-ма пада върху свещеното число 7. Фотографиите отразяват само част от интерпретациите по темата:

7-те постни и 7-те блажни години (7 magere en 7 vette jaren);

котката със 7-те живота (De kat met 7 levens);

7-ма кавалерия “Раненото коляно” (7^de Cavelerie Wounded Knee);

7-те красавици (De 7 schoonheden);

70-те години (the 70-ties);

7мото небе (de 7^de hemel);

седмицата (De week);

3007 с футуристични елементи, включваща три групи маски – клонираните девойки в черно по модел на орките от филма “Властелинът на пръстените”, пристигането на извънземните и накрая оцелелите след “края на света” със своите странни превозни средства и костюми.

Ето и някои от вариациите на темата, които не успяхме да документираме: рампата с кораба, пълен с барут, който избухва през 1807 г. в центъра на града, по Rapenburg, единия от каналите; 7-те смъртни гряха; 7 години в Тибет; вълкът и 7-те козлета; джуджето със 7-те Снежанки; танцът на 7-те воала; 007 и т.н.

В някои от кадрите се вижда “приобщаването” на “сеирджиите” към маскарада. Определено той е забавление повече за възрастните, защото някои от костюмите бяха толкова реалистични, че разплакаха всяко дете в редиците на публиката. Звукът, който сме подбрали за слайдшоуто е бледо отражение на шума и разностилието, многозвучието и шаренията на събитието. Всяка група се придвижва със собствено озвучение, като съзнателно се опитва да заглуши предходната и следващата. Представителите на организацията “3 октомври”, която с конкурс всяка година получава правото да организира процесията, се разпознават по фраковете и придружават всяка една от групите участници, като следят за скоростта на движение.

Освен парада на този ден програмата включва огромен по площ (върху цялата централна част на Лайден) панаир с най-различни забавления, традиционни холандски вкусотийки (pofertjes, olie bolien, stroopwafels и т.н.), концерти и събития в културните центрове. Участието на всички групи лайденци е удивително – от едната или от другата страна на огражденията, всички се забавляват по свой си начин. Дали ще обиколи всяко от съоръженията на панаира, дали ще е част от вечерния парад на спортните клубове, дали ще "парадира" в обедния маскарад или просто с чаша бира (по-точно чаши бира) и вурстчета на крак пред импровизирана сцена, всеки става част от празника.

Истории върху плат (Textile Stories)

"Истории върху плат" е една вече бивша изложба на Национален етнографски музей, София и Югозападен университет, Благоевград, представяща личната колекция от ковьори на Кристина Попова, която след края на изложбата ще се влее във фонда на музея. Кратко slideshow показва моя поглед към изложбата, част от която се оказа и кутията за тоалетни принадлежности на баба ми, датирана приблизително в средата на 60-те години. Oсвен преобладаващите бродирани истории, истории в текст и фотография, по традиция плътно покриващи експозиционната площ, към изложбата е включена и една от карикатурите-коментари на социализма на Стоян Христов (Тано), художник към музея. Всъщност изложбата е като нямото кино. Вероятно към slideshow-то трябваше да поставя типичното за филмите от периода озвучение, но то щеше да е заблуждаващо. Защото в залата е тихо. Историите не са разказвани на глас, те се долавят с други сетива, различни от слуха (прочети текста от снимката). Това "долових" аз.

Музей на комунизма в Прага

Експозицията през моите очи,
видяна в края на юни'07
(РР-презентация с коментари)

Als het ijs smelt... (As the ice melts...)

“No bears have come because there’s no ice, and there’s no ice because there’s too much wind, and there’s too much wind because we mortals have offended the powers.”

(Shaman Sorkrak talking to the Danish anthropologist Hans Steensby, 1910)

That’s how it all started.

It is a white story. You enter the exhibition space and find a white piece of ice depicted on the wall. But it’s not alone. There are tens or even hundred pieces of ice on all the walls around.

There is not only one single story told inside the exhibition. The stories are as many as the words for ice on the walls.

Then you go further, you come across the big hall with the polar circle in it. You look around and see how different, but how simple the polar sites are. They are all about snow and ice and the way people live with it. Not despite of it, but along with the snow. It has always been the major linkage of their lives.

It is not only polar way of life on show there. You could see how bound it is with all the nature around – the white bears, dogs and deer. They all live in the same snow-white tale.

That’s how it has been by now. But it wouldn’t any more. The modernization process has started long, long time ago from southwards. Slowly but surely the small things changed but the big relation to the snow stayed as strong as it had always been.

And now it comes – the climate change. It is the true big story of the exhibition. If the modernization is the “good hero”, the climate change plays the bad guy. It is a disaster that makes their “world” drown. The exhibition story tells how polar people have ever complied with nature around. The nature has been “defeated” by men and now it is nature’s turn to give it back.

At the end the exhibition becomes a huge blue story about an ocean drowning the land. It is not a local problem any more. It affects us globally. Especially the low lands of the Netherlands. The display starts with images of winter in Dutch culture, the Dutch way of coping with snow and ice. And it ends with no winter at all, no snow, just blue water and the land under water. The land that has been claimed from the sea for centuries. It’s upon you, the visitor, to get involved or stay passive.

The exhibit does not show us "the way out". It does not teach its visitors how to overcome the problem or to stay safe. No green lifestyle "rituals" around, no preaching, just expressing different points of view and letting the audience understand. And by understanding the visitor instinctively gets involved.

Photo credits: Museum Volkenkunde and Radostina Sharenkova

Докато ледът се топи...

“Няма мечки, защото няма лед, а няма лед, защото има много вятър, а има толкова вятър, защото ние, смъртните, обидихме силите.”

(разговор на шаман Sorkrak с датския антрополог Hans Steensby, 1910)

“Имало едно време...” Това е една бяла приказка. Влизаш в изложбената зала и откриваш бяло парче лед, нарисувано на стената. То не е едно. Има десетки, дори стотици парчета лед с различна форма и различно име по всички стени наоколо. Разбираш, че не само една приказка е разказана в изложбата. Историите са почти толкова много, колкото наименования на леда има в езиците на полярните народи.

Продължаваш, влизаш в голяма зала с полярната окръжност вписана в пространството й. Оглеждаш се и виждаш колко са различни, но и еднакви полярните гледки. На всички има сняг и лед. Те показват как хората живеят в снега и с леда. Не въпреки тях. Снегът и ледът са били винаги спойката на техния живот.

Не само полярният начин на живот е показан в изложбата. Там можеш да видиш как народите са органически свързани с околната среда – с белите мечки, елените и кучетата. Всички те живеят заедно в същата снежнобяла приказка. Така е било до сега. Очевидно няма да е за дълго. Модернизацията е започнала много, много отдавна от юг. Бавно, но упорито се променя светът на вещите, но връзката със снега остава толкова силна, колкото е била винаги.

После идва глобалното затопляне – най-важната от историите в изложбата. И ако модернизацията е представена в “добра” светлина, промяната на климата е “злото”, бедствие, което затрива целия “полярен свят”. Изложбата разказва как полярните народи винаги взаимно са се допълвали с природата. Природата някакси е била победена от хората и сега е неин ред да се наложи.

На края изложбата се превръща всъщност в голяма “синя” история за водата, която потапя земята. Това не е локален проблем, а засяга всички нас глобално. Особено ниската земя на Холандия. Изложбата започва с образа на зимата в холандската култура и с отношението на холандците към снега и леда. В края – няма зима, нито сняг, само “синя” вода и земя под водата. Земята, която е била извоювана от морето в продължение на векове. Въпрос на личен избор за посетителя е дали остава пасивен или се чувства солидарен с проблема.

Изложбата не предоставя “изход”, тя не предлага решения, нито наставлява публиката. Не пропагандира зелени “ритуали”, не проповядва “правилен” начин на живот. Тя просто изказва на глас различните гледни точки и предоставя шанс на зрителя да разбере проблема. И дори само чрез разбирането – да стане съпричастен.

Фотографии: Museum Volkenkunde и Радостина Шаренкова

На панаир като на панаир

Има някаква носталгия в панаирите. Странно как все ги помним със сладкия вкус в устата, задушливия мирис на скара и усещането за пренаселеност (като че ли 'калабалък' е по-точната дума тук). Спомените не са конкретни. Те са по-скоро шумни, заради срещите с хора, музиката или объркани от многото образи, преминаващи наоколо.
Панаирите от моето детство са шарени. Така са останали запечатани като картинки на сергиите с фиби, шноли, гривни и пръстени, с които по соцвреме нямаше откъде другаде да се сдобиеш. Балони и пищящ хаос от свирки, гайди и "народна музика". Не че сега много са се променили. Усещането, което оставят, е същото.
На панаирите и преди, и сега съм винаги чужда, външна спрямо местните, онези, които имат нужда от тях, за да посрещнат децата си или да научат новини от първа ръка. Нас, гостите, все ни гледат с изумление, какво ли търсим там, когато това е тяхно събитие, кои сме, по-точно чии сме и как сме научили за празника. Ясно е, че се интересуваме от тях, но защо? На панаира обикновено слушам, наблюдавам и се опитвам да правя, каквото те правят. Вероятно стремеж да не се отличаваш, но при всичките ми опити съзнавам, че е непостижим и така дори ставам по-забележима.
Веселийския панаир това лято като всяко друго беше около Преображение, в началото на август, събота, за да присъстват роднини отблизо и далеч. Имаше песни, танци, сергии с какво ли не, бира, скара, семки и захарен памук... а, и нестинари. Нестинари - защото сме в Странджа, защото е древен и е ритуал, защото така казват етнографите, а и защото нестинарите вече са етикет, равнозначен на "българи". Колкото по-големи стават буквите на този етикет, толкова по-опростено става съдържанието и се подменя смисъла на действията. Нестинарката танцува в точен час, покрай, а не във жаравата, "гълта огън", а не го помита с танца. Демонстрира, а не преживява екстаза на ритуала. Пък и защо трябва да е ритуал, като нито е на мястото си, нито е във времето си? Атракцията "нестинарка" е точното определение и така следва да бъде. Хората нямат нужда от повече. И без това за тях тази традиция е чужда.
И музиката беше очаквано различна от преди, съобразена с публиката наоколо. Вместо обичайните застаряващи, "култови" местни, "народни" певици, на сцената най-дълго се застоя млада фолк-звезда, заобиколена от внуците на живеещите в селото. Смяната на поколенията подменя и героите на панаира.
Остават неподменени сергиите с какво-ли-не, е, значките на Майкъл Джексън от 80-те са разпродадени отдавна, на тяхно място са наредили маски на Спайдърмен и Батман, но пък домашните престилки и размера на бельото, етническата принадлежност на гастролиращите продавачи и вкусът на захарния памук не са се променили много... от 80-те насам. Да не говорим за захаросаните ябълки и петлета, цветните бастунчета, балоните и въртележките, димът от кебапчетата... приглушената светлина... и микрофонията.

Снимките са както винаги на Mozart.