или Магията, която срути един паметник на културата
На 6 май 2008 година в централните новини от 19.00 часа bTV излъчи репортаж за рушащото се източно крило на бившия Княжески дворец, където се помещава Националният етнографски музей. Експозицията му е затворена за посетители, защото сградата е категоризирана от експертна комисия на БАН и НИПК като опасна. По този повод на 22 май 2008 година уредниците на НЕМ ще открият
изложба на тема "Дупката".
Имало едно време един музей. Той носел гордото име “Национален етнографски музей”, без да му тежи. Неговите основатели вярвали в силата на традицията и строго охранявали нейните проявления, като ги прибирали за по-сигурно в музейните фондове. Националният етнографски музей се бил сгушил съвсем в центъра на София, в източното крило на така наречения Княжески дворец, по-известен като Националната галерия. Малцина предполагали за неговото съществуване доскоро и по-добре, защото така животът му се удължил с още няколко десетилетия. Докато не зейнала Дупката. С нея свършва приказката за величието на една нация и започва сериозния разказ за “магията”, която погубва едновременно музея и Двореца-паметник на културата.
В приказката за светлото минало на българите, разказвана от музея, се срещат фрази като: национална съкровищница (1994), “Красота и тайни” (1999), “Свещенният път” (1998), “Жива вода” (1997), “Магия за любов” (1995), “Цветна магия” (2002), “Надежда за добруване” (1996)... Всички те са (част от) заглавия на изложби, съзнателно възвеличаващи миналото (и на музейните колекции), защото, уви, от настоящето на институцията нищо не си заслужава да бъде показано. Вместо да пазят надеждата си за бъдещо добруване, уредниците бавно започват да си повтарят предупреждението на Данте: “надежда всяка тука оставете”. Магията за любов се превръща в черна магия, а живата вода помътнява с всяка изминала година. Красотите на културното ни наследство, пазени в продължение на столетие в Националния етнографски музей (НЕМ), по-вероятно ще останат тайна за бъдещите поколения. Защото свещеният път на националната ни съкровищница потъва все по-дълбоко в ДУПКАТА.
Колкото и апокалиптично да звучи въпросния разказ в момента, той нито започва с оголилата се наскоро в гредореда на зала 1 от експозицията пропаст, нито ще свърши там. Въпросите, които стоят пред управниците на Националния етнографски музей (НЕМ) сега са два: причините и решението. Анализът на опита прави възможно изграждане на стратегия за справяне с проблема.
За ритмичността в историята на музея
За първия проблем, причините, информацията трябва да се търси в административния архив на НЕМ, в папки с етикети: “НЕМ-сграда” и “НЕМ-статут”. Двете датират от едно и също време – първата половина на 90-те години на XX век, и съдържат подробна кореспонденция между тогавашното ръководство на музея и висшестоящите спрямо него управници, а именно: директорът на Етнографски институт с музей, Президиума на БАН, съответната дирекция на Министерство на културата, Комисията по култура на Народното събрание, Президента на републиката и други, експерти и недотам експерти в културния мениджмънт. В папките се разказва история, подобна на случващата се в последния месец. В 1988 г. експозицията на НЕМ е затворена за неопределено време, заради пропадналия гредоред в зала 3. Дотогава НЕМ не е оставал недостъпен за публиката си. 
В продължение на близо две години в него и извън него кипят дебати (не, не се бъркайте, не публични) за бъдещето му – дали да е музей в смисъл на културен център, или да бъде само “съкровищница”, т.е. хранилище на предмети от миналото. Второто въплъщение несъмнено иска площ, но първото е още по-лакомо, то иска много място за различни инициативи. Като ще е музей, да е истински музей, в услуга на обществото и за негово развлечение (ако следваме принципите на ICOM, международната организация на музеите). Но при всяка следваща авария в сградата, уредниците поставят на първи план съхраняването на културното наследство, а публичността остава за по-добри времена. Това е най-лесното решение за момента, въпреки че музейните специалисти оценяват в перспектива затварянето на експозицията като поражение за музея. Тъй като сградата не разполага с достатъчно пространство за ефективно опазване и експониране, удачното решение е търсенето на допълнително място за строеж на депо или преместването на фонда в друга сграда.
Още в началото на 90-те години е предложен втори вариант – изнасянето на цялата институция, за да се реставрира Двореца основно. Срещу него винаги има вътрешномузейна опозиция, заради централното й разположение и защото сградата привлича апетита на много институции.
В целия почти 55-годишен период на своето "съжителство" сградата на Княжеския дворец и Националният етнографски музей са в постоянно противоборство. Друг е въпросът, дали сблъсъкът на "висока" и "ниска" култура не е целенасочено планиран още с разрешението от 1954 г. за нанасяне на музея. Подобна хипотеза страда от много слабости, докато не бъде подкрепена с документи. "Високата (“аристократичната”) култура преборва цървулите и носиите", "Дворецът срещу селото": това са все потенциални заглавия на неслучили се журналистически разследвания. А моментът ги изисква – застрашени са както сградата като паметник на културата, така и музеят като неин хранител и медиатор.
Кулминацията, срутването на гредореда в 1988 г., потвърждават написаното от комисия на НИПК преди това: „Констатираното бедствено положение на фонда на Етнографския музей се дължи на традиционното подценяване на проблема по опазването, консервацията и реставрацията на музейните ценности у нас и все още непризнаването й като основна музейна дейност.”
Натрапчивото усещане, че историята се повтаря ритмично, не е измамно. Освен Дупката, с която не успяват да се справят дългосрочно, в 1990 година, на 18 май, празника на музеите, Националният етнографски музей отваря врати за хората, но само за един ден. “Елате и вижте” е инициатива, използваща музейни подходи за представяне на актуални проблеми на съвременността, с която ръководството и екипа на НЕМ целят да привлекат общественото и най-вече вниманието на властта към състоянието на културните ценности. Те показват документи от периоди на величие на музея, неговите богатства, скрити в раклите на хранилищата и... тайните дотогава “дупки” по сградата.
Дотук премълчавахме един важен епизод от историята на съжителството Дворец - музей. Надали и двете са били обект на властови интерес по времето на комунистическото управление в България, ако съдим по мащабните планове от края на 70-те години за преустройство на центъра на столицата, които предвиждат изличаване на Двореца като буржоазен остатък. Сградата е спасена по чудо, неизвестно с чия помощ (ако искаме, можем да се доверим на митовете, свързващи успеха с всемогъщата Людмила Живкова като протектор на културата в късната ни история). Обаче “спасена” не е коректно определение, доколкото оцеляването на сградата е оставено на произвола на съдбата. Ние, българите вярваме в силата на съдбата и често викаме неволята, но в случая ни една от двете не успява да “спаси” Двореца от вечните течове. Проблемите с водосточната инсталация, която се оказва крайно загадъчна за специалистите, при липсата на архитектурните планове не могат да бъдат решени и буквално “довършват” живота на княжеските покои. Изчезването на плановете на сградата много бихме желали да не приписваме като вина на световната конспирация, но безспорно комунистическото управление на архивите е отговорно и за това.
За отговорността и други магии
След като открихме за читателите странното повторение на събитията, се налага да отбележим резултата от кореспонденцията на високо ниво в началото на 90-те години. Най-очевидно е оставането на музея в сградата. Също толкова ясно е и нейното състояние днес - крайно критично. Не толкова видим обаче е фактът, че именно директорът на НЕМ, извадил за първи път в началото на 90-те проблемите на опазването на културното наследство на показ, бива принуден да напусне поста си в кратък срок, защото действията му са "във вреда на институцията". Оставката й е поискана след дълги консултации, вътрешно и извън-институционални (на ниво БАН), от ръководството на Етнографски институт с музей към БАН, част от който е Националният етнографски музей. Пасивността е избрана като по-удобната политика. Целта е да не се руши имиджа на Академията като "стожер на нацията". Типично като за предходния период отпреди 1989-та, макар да претендираме вече за "демократично" управление. И тук не мога да спестя още два факта от биографията на институцията. Същото ръководство на ЕИМ, пожелало оставката на директора на НЕМ в 1994 година, наскоро беше преизбрано за четвърти мандат. Същевременно директорът на музея беше сменен при последните избори след почти 15-годишно управление. През същите тези 15 години със съдействието на същите двама дългогодишни директори протича една от най-мащабните реставрации на сградата, чийто възложител е Министерство на културата, а изпълнител - фирма ЕКСА (виж проекта). В резултат НЕМ отново потъна в Дупката.
Пиша тези редове със съзнанието, че вината си има име - "престъпна небрежност". Както впрочем и отговорността. Зная, и че документите, също както хората с техните спомени, могат да бъдат манипулирани. Решението за съдбата на сградата не е само в ръцете на управниците на НЕМ и ЕИМ. Но то е изключително и само тяхна отговорност. Доколкото те са онези, които следва да алармират обществеността и властта за проблемите си. Покриването им оставя и музея, и Двореца-паметник на културата на произвола на съдбата. А тя, както видяхме вече, работи на принципа на естествения подбор.
