Точно в момент, когато музеите в България биват подложени на кръстосано обсъждане във в. Капитал, защо са скучни, искам да компенсирам закъснението си и да споделя с вас едно специално място в България. Музейният детски кът в Регионален исторически музей - Благоевград съществува от 2010 година и изглежда интересно, шарено, весело не само за най-малките. Макар че от музея го представят като "първата по рода си научна изложба, адаптирана за деца и млади хора", аз не виждам смисъл да акцентираме върху научността, когато децата ще запомнят музея като място за игри. Целта е промяната на отношението на хората към музея и навиците за специално поведение в залите, което включва забрана за питане, пипане, тичане и други забавления. В този кът децата имат шанса да научат нещо ново по съобразен стехните детски възприятия начин. В случая е по-важен подхода и метода, отколкото съдържанието на предадената информация.Революцията в този музеен "кът" за мен е в промяната на фокуса - от възпитаването, вменяването на чувства на гордост, локален шовинизъм и други подобни разделящи хората настроения, музеят се занимава с превеждането на праисторията и природните феномени на детски език. Примери за подобни детски музеи в западната част на Европа има във всеки по-голям музей. Идеята е децата да имат своето място в музея, когато родителите им предпочитат да разгледат изложбата "за големи", както и да разберат поне част от презентираната информация в музея. Докато в Европа детските музеи вече не са изключителна случка и децата са добре дошли във все по-голяма площ от експозицията (чрез различни интерактивни елементи в нея), позитивните практики в България в тази посока остават отново временно анонсирани и пропадат дълбоко в "кладенеца" на общественото недоволство от състоянието на музеите в България. Нека в момент, когато изразяваме недоволството си, да бъдем по-конкретни и резки в критиките си, но и по-толерантни към добрите практики. Защото проблемите се решават не само с подчертаването им, но и с адаптиране на инструменти и вече доказали се като добри решения. 
А иначе музейният кът в Благоевградския музей "се състои от две части: Археология и Природа и предоставя възможност за игри и интерактивни занимания, които онагледяват живота на праисторическите хора, разнообразието и интересни факти от природата, която ни заобикаля. Целта на детския кът е по интересен и достъпен начин да приобщи децата към чудесата на историята, природата и музейната среда. „Музеен детски кът” е най-подходящ за деца от 3 до 12 години, но е отворен за посещение както на деца с техните родители, така и на ученици с техните преподаватели".
Очаквайте скоро още добри практики в Museum Matters.
Източник на фотоматериалите: http://muzeendetskikut.blogspot.com
4 comments:
В Националния исторически музей в София също има детски кътове - възрожденска класна стая и тъкаческа работилница (ако не се лъжа), съществува и образователна програма за ученици. Специалистката, която отговаряще за тази дейност допреди няколко години обаче сподели, че въпреки личните й усилия да привлича учители, които да водят класовете си, те са сдържани. Мотивите им били, че завеждането и обгрижването на децата е трудно, музеят е далече, а и самите деца нямат елементарна култура на поведение на обществено място. не вярвам ситуацията да се е променила особено.За съжаление...
Мария,защо нас като малки ни водеха задължително в музея и тогава не беше трудно да ни обгрижват, и музеят не беше далеч?!
Културата на децата идва от семейството. Давам пример веднага...на 8ми март няколко майки с почуда и изненада разбраха, че Етнографския музей в Бургас все още съществувал. Е как да искам децата им да дойдат, като самите родители незнаят. А чия е вината.....е друга тема.
Не знам кого да обвиним като за начало - родителите, учителите, системата или музейните специалисти (и аз съм учител и музеен специалист).
Ако все още един клас наброява 27-30 деца, то не виждам как те всички ще се поберат и ще им е интересно в музея. За мен тези масовки са излишни, по простата причина, че никой нормален музей (дори и строените за целта) не разполага с толкова много специалисти и огромно помещение, при което децата да играят и учат (държа на това определение!). В съвременните музеи децата "преживяват" лично трудностите и забавленията на хората от съответния експониран период (преобличат се, маскират се, садят, изработват с ръцете си неща), а не слушат поредната лекция за периода, само че в музея. Затова не знам как 25-30 деца едновременно биха се радвали на музейните игри. И вероятно учителите са прави да не ги водят, защото ефектът няма да е търсения.
За мен по-важно е да се стигне до родителите но пак през училището.
Един пример от Холандия. Родителите получават един ден отпуск в месеца или годината (ще излъжа), ако заведат детето си на музей. Родителят влиза безплатно, ако е придружител на дете... и други подобия. Защото децата много повече копират родителите си като поведение и по-лесно учат с тях, отколкото чрез задължителното образование. А музеят като съвременна концепция е индустрия за свободното време, не за времето, отделяно за задължения като работа и учене. Затова учителите тук поставят на родителите в началото на учебната година план на заниманията, като ангажират родителите с участие в учебния процес. Сред задълженията на родителите е да заведат детето в музеите А, Б и В и да попълнят и предоставят после на учителката въпросника за конкретната експозиция. Въпросникът се изработва и предоставя от музея на училището (като един вид зарибяване, реклама), а училището го връчва на родителите. И няма измъкване.
А това за елементарната култура на обществено място идва с времето. Няма да казвам, че експонатите не са живи хора и няма защо да им пазим тишина, а емоциите са хубаво нещо и като музейни специалисти бихме се радвали да чуем писък от радост в залата. посетителите получават също и списък с правила, написани на гърба на брошурата, според които някои експонати не се пипат, но не се казва, че децата не могат да викат или да се смеят високо в музея.
Post a Comment