Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956


Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970


Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004


Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949


В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.