Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел. Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.
**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.
Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история.
Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит. **
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").
Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.
Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...
Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.
No comments:
Post a Comment