За идолите и светините на историята (балканския синдром)

Дали балканските национализми са в процес на преосмисляне, дали изживяват криза или хората имат нужда да говорят, за да се чувстват сплотени? Историята предлага много възможности. Добре е, че се намира кой да провокира разговорите.
Дали идолите имат право на личен живот, личен избор и право на грешки? Не. Всичко човешко им е чуждо, в името на народа.
Дали имаме право да задаваме въпроси и да изследваме безвъпросното в миналото си?
Въпросите са същите като в статията за превода на "Време разделно" по-долу в блога.

Ето един добър пример от съседна Турция, копиран от Нетинфо:

Противоречив филм за Ататюрк разказва и за българския му период

10.11.2008

Турски документален филм за бащата на съвременна Турция предизвика буря от противоречиви реакции в страната, тъй като показва "човешката" страна на Мустафа Кемал Ататюрк (Ataturk.com) - неговата депресия, любов към чашката и страст към жените.

Лентата "Баща на турците" е дело на известния турски журналист, писател и документалист Джан Дундар (CanDundar.com.tr). Премиерната й прожекция беше на 28 октомври, в деня на 85-ата годишнина от основаването на Република Турция. Музиката към филма е написана от световноизвестния сръбски музикант и композитор Горан Брегович.

Само през първите пет дни от прожекциите филмът беше гледан от половин милион турци, предимно ученици и студенти. През 1993 г. филм от същия режисьор за последната година от живота на Ататюрк спечели международно признание и бе показван и изучаван в училищата.

Оценките за новата творба на режисьора обаче са противоречиви

Историята във филма започва от усилията на едно младо момче да бъде прието във военна академия въпреки несъгласието на майка му. Мустафа е описан като амбициозен студент, който мечтае да промени страната си.

Лентата представя зрелия Ататюрк като авторитарна личност и военен гений, чиято реформаторска енергия довежда до издигането на модерната светска държава от руините на Османската империя.

Той обаче е показан и като меланхоличен човек, пристрастен към цигарите и алкохола, заради който получава цироза на черния дроб и умира едва 58-годишен.

Дълбоко депресиран, откъснат от народа, той прекарва последните си дни, търсейки утеха в компанията на различни жени. Филмът показва как Мустафа обикаля разочарован из Анкара и Истанбул, пушейки и пиейки непрекъснато... и плачейки.

Именно този образ разпали страстите между ислямисти и кемалисти

Последните дори говорят за "заговор на Запада" с цел отслабване светския характер на турската държава.

"САЩ се отнесоха с войниците ни в Ирак като с обикновени престъпници. Въпросният филм е част от същата стратегия", смята журналистът от в. "Ватан" Йийит Булут, припомняйки за ареста на турски войници през 2003 г.

Според него филмът омаловажава значението на Ататюрк, подкопава имиджа му сред младите турци и може само да послужи на интересите на ислямистите, докато все още съществува напрежение между светски настроените и поддръжниците на консервативното проислямско правителство в страната.

"Ататюрк е представен като един самотен и отчаян женкар, който изпива по шише ракия на ден и се разкайва за постъпките си. Всичко това не е вярно", възмущава се и Дениз Байкал, лидер на основаната от Ататюрк Народно-републиканска партия.

В същия дух двама видни лекари обявиха вчера, че ще заведат дело срещу създателя на филма, защото творбата рекламира пушенето и то с помощта на един "национален символ".

Това е моят Ататюрк - искрен и чувствителен

настоява обаче Джан Дундар, който съжалява, че в цяла Турция няма нито един музей, посветен на нейния създател.

Режисьорът критикува експлоатирането на култа към "Великия спасител", особено по време на третия и последен военен преврат в страната през 1980 г. Според него ефектът е принизяване на философията на Ататюрк чрез превръщането й в догма - т.е. по-трудна за разбиране.

Този подход на неприкосновеност само отблъсква хората от Ататюрк, докато той всъщност е бил революционер, радикал, изоставен през годините от най-близките си поддръжници, които не са успели да проумеят дълбочината и обхвата на неговия идеал.

Турският министър на културата също се противопостави на критиките срещу биографичната лента, подчертавайки, че някои хора явно искат да си представят Ататюрк като "някакъв безпогрешен супермен".

Той е човешко същество като всички нас - със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие, отбеляза той.

За първи път в Турция филмът слиза до балканските корени на Мустафа Кемал, съобщавайки факти и от юношеските и младежките му години в Солун, Македония и в София.

Една част от несъгласията на критиците се отнасят именно за периода от живота му в българската столица. Както е известно, през 1913 г. Ататюрк е

назначен за военен аташе в София и остава 18 месеца в България

Много популярна е историята за сърдечната му връзка с дъщерята на ген. Стефан Ковачев - Мити Ковачева, за която Мустафа уж искал да се ожени.

Джан Дундар твърди обаче, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман.

"Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази "безнадеждна, голяма любов". Дали наистина Ататюрк е обикнал българката или дружбата с нея е била само част от службата му", се пита режисьорът.

Опонира му друг известен изследовател на живота на Ататюрк - Ерол Мютерджимлер. В интервю за в. "Ватан" той разказва:

"В България Ататюрк има връзка с дъщерята на един български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в България. Той дава всичките си пари и изпраща кола с рози на любимата българка."

Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.

"През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим един истински филм за Ататюрк, както има филми за Наполеон, за Цезар, за британската кралица", казва той.

Нобелистът Орхан Памук пък преди време бе признал, че "много иска да напише роман за Ататюрк, но това е невъзможно", имайки предвид официалната идеология в Турция.

В Турция Ататюрк има статут на народен герой, неговият лик е навсякъде. Във всяко училище има негов бюст, негови паметници и мемориали - в цялата страна, а всяка година милиони турци се стичат към мавзолея му. Оскверняването на паметта му се смята за престъпване на закона.

Днес в часа на смъртта на Ататюрк - 09.05 ч., в цяла Турция прозвучаха сирени, знамената бяха спуснати наполовина и гражданите почетоха 70-ата годишнина от смъртта му с едноминутно мълчание, съобщава турският телевизионен канал СиЕнЕн-Тюрк.

В двореца Долмабахче в Истанбул се състоя церемония в спалнята, където е починал той. На леглото му, покрито с турското знаме, бяха положени цветя от отговорни представители на парламента, Истанбулското валийство и турските въоръжени сили.

След церемонията много турски граждани, с цветя и турски знамена, посетиха двореца Долмабахче, за да отдадат почит към делото на бащата на турската република.

Възпоменателни тържества имаше и в столицата Анкара, турския парламент и всички училища.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm