Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.
***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...
***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:
28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.
28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!
http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm
No comments:
Post a Comment