Музей на секса

Амстердам

(виж историята във видео)

Нетипично за живеещите на Ниската земя, вкупом с приятели, дошли на туризъм, се озовах в Музея на секса. Обикновено музеолозите рядко обръщат внимание на нискотехнологичните, предназначени за атракция тип “Макдоналдс” музеи (това последното е от жаргона на гилдията). Тъкмо от гледна точка на крайностите, до които може да се простира музейната презентация тази би представлявала интерес и за изследователите, наравно с туристите. Музеят на секса, както очаквах предварително, претендира да провокира традиционните представи за институцията, мислена като хранител на ценностите. Доколкото сексът като удоволствие и извън естественото “възпроизводство” остава извън крепостта на целомъдрието, посвещаването на “музей” на темата изглежда крайно предизвикателно. То се вписва в изграждането на идентичността на града като пространство на разкрепостеността. Може би и затова туристите, привлечени за кратко от греховния Амстердам, и обикновено пропускащи места като Кралския музей, на път за гарата се отбиват в отворения до среднощ музей срещу твърде скромната сума от 3 евро. Та музеите в България дори са по-скъпи!

Странно е какво привлича туристите, при положение че в съседната пряка могат да се нагледат на достатъчно количество и разнообразно качество женска плът. При това на крачка от музея сексът е реален и, срещу определена сума, осезаем. От друга страна новите медии и технологиите буквално застрашават актуалността на музея. Всичко, което може да види на място в експозиция, туристът може да си набави пред компютъра.

Експозицията, рекламирана на улицата от копия на антични каменни статуи с фалоси, предлага да разкрие на посетителя тайните на секса през вековете. Както сподели една от приятелките ми, “музеят доказва, че нищо не се е променило с времето”. Така единствената важна задача пред уредниците му – да разбият мита за целомъдрието на миналото, е решена успешно. Тези, които имат лични съмнения относно приемствеността на непозволеното, след разходка в Квартала на червените фенери, се отбиват в музея, да погълнат своята доза историческа “истина”. Доколко би могло да е истина показаното в експозицията, не е въпрос за всеки посетител. Но и за търсещите автентичност музеят също представлява провокация. Да вземем за пример “оригинален каменен фалос от римската епоха”, внушаващ по размерите си и детайлите си, но недатиран и с неизвестен произход. Това едва ли е проблем за хората – те търсят атракцията. Дошли са в Амстердам да бъдат впечатлени и си тръгват с това усещане. Музеят сравнително успешно шокира “здравия” разум с тоновете актови фотографии, но в минимални размери, за да се трупа количество. Към тях може да се добавят и восъчните фигури и възстановки на сцени от живота на квартала на платената любов.

Трите етажа не са хронологично подредени, а залите носят имена на известни “греховници”. Зала “Маркиз дьо Сад” е възтясна, задушна и вечно пренаселена, с две предупредителни табели на входа: “Влезте, но на своя отговорност. Може да бъдете шокирани (моля, без оплаквания).”; “Внимание: джебчии!”. Първото предупреждение би било похвално, ако не оставяше посетителя без право на мнение. Доскоро предполагах, че музеите толерират обратната връзка, но тук очевидно не е така. Борбата със собственото целомъдрие е лична борба. Екипът на музея не желае да бъде въвличан в нея. Втората табелка за опасността от джебчии е повече от комична. Досега все мислех музеите за застрашени от недобронамерени външни лица, но в този случай не музейните ценности, а посетителите и техните лични вещи са тези, които се излагат на опасност с влизането във въпросната зала. Възможно е да излезеш от Сексмузея с разбити илюзии, сърце и без портфейл. Въпреки че това е мястото на освободените от задръжки, уредниците поставят и ограничителни табелки: “Забранено е пушенето на цигари, марихуана и лули вътре в залите”. Порнографията обаче не е оградена в червено.

Очакванията на посетителите са интересен въпрос. Един от моите приятели призна, че не е бил особено впечатлен от музея, защото "всъщност какво друго да покажат? Това все пак е музей". Уредниците са се опитали да визуализират само част от разбирането за секс - удоволствието, отделено от всекидневието. Акцентът пада върху сексът на модерното време, извън дома, дори извън кръга на общността, с която общуваме. Така конструираните рамки приютяват хаоса на неясно организираните теми в експозицията. Предметите във витрините представят включването на горещи сцени в декорацията на не-утилитарни предмети. Графиките, комиксите и рекламите засягат както европейските представи за удоволствието, така и екзотичните за европейците азиатски "достижения" в областта. В карикатурите виждаме дори централни фигури от християнството и исляма в позорни за религиите пози. Границите са заличени в музейната презентация. Изображението стои над всичко. Не по-малко впечатляващи са анимираните манекени на ексхибициониста и Мата Хари, които се движат, издават звуци и стряскат минаващия наблизо посетител. Манекените макар и изкуствено, визуализират скритото, случващо се по тъмно, зад стените на обществената тоалетна между нормална, хетеросексуална двойка, понякога придружена от трето лице, което "свети". Те представят работещите момичета и техните клиенти или сутеньори - мъже. Екипът очевидно нехае за равенството на половете. Облеклото не е централна тема за сметка на разголването. Инвентарът на сексуалната игра, както и бельото са слабо представени за сметка на самия акт.

Целта на музейния екип да шокира онези, които са избрали музея пред Червените фенери, е трудно постижима във времето на технологиите и триумфа на образите. Затова пък посетителите се забавляват публично с изображенията и ретро ефектите. Като последното евтино удоволствие преди отпътуване.