В музея на работата, Норшопинг попаднах по повод четвъртия по ред NaMu-семинар, занимаващ се с националните музеи (виж www.namu.se).Темaта на конференцията беше "Comparing - national museums, territories, nation-building and change" и се проведе от 18 до 20 февруари 2008 година. Ще се опитам да скицирам някои особености на експозицията, доловени от презентацията на директора на музея, както и от лични наблюдения.
Липса на много
предмети. Доминира фотографията, звукът, филмите и графичните изображения («скицирането» на темите по стените). Цветовото оформление на изложбата – предимно черно-бяла заобикаляща среда (скиците по стените и осветлението), предметите внасят «цвят», като правят пространството по-свое за посетителя. Освен тях част от схемите са цветни, като улесняват посетителя при възприемането им. Фотосите са черно-бели, което може да е препратка към «историческия» аспект на разказа или опит за «деперсонализирането» на лицата (изображението на този човек би могло да бъде подменено с изображението на всеки друг, то не е живо, пълнокръвно и цветно, то е просто образ на човека зад него).
Връзката с други музеи. Музеят разчита на нея за съществуването си. Невъзможността да се работи самостоятелно. Почти всички експонати са собственост на други институции. Предметите, филмите и възможността за съпоставка на регионите са същностни за изграждането на сравнително обобщена, същевременно максимално персонализирана картина на живота на работника.
Интерактивност на експозицията.
Възможност за посетителя сам да я променя според собствените си виждания – само на едно две места (при музикалната кутия и при индивидуалния успех. Използването на тези инструменти на конкретните места подчертава възможността за личен избор 
и невъзможността на индивида сам да променя макроикономическата обстановка. Персонализация на разказа. Това е най-наситената с лични истории експозиция, което е жизнено важно за възприемането на разказа от страна на посетителя. Той има огромен избор пред самоидентифицирането си, възможност за вписване на личната си история в редицата от чужди лични истории. Ако се доверим на изследванията на публиката, психологическата нагласа на посетителя при запомнянето на посещението е именно вместването на собствените си преживявания (защо не и родова история) сред тези на чуждите хора, показани в експозицията. Опит за самоидентифициране през експозиционния разказ.
Освен този подход, изложбата използва интерактивността като «закачка» към посетителя. Пак според изследванията на публиката, колкото по-включен се оказва той в историята на изложбата, толкова повече спомени ще има от нея.Символика на инсталациите. Поточната линия като цикъл на модата във всекидневната култура. Функционалността на жилището – прекалената стандартизация на заобикалящата работника среда.
Извеждането на предмети, свързани с революцията във всекидневната култура – прахосмукачката, достъпният автомобил, хладилникът... 
Хронологични граници на експозицията. 1930-1980 г. времето на силна индустриализация на града и изобщо на страната.
Дистанциране на посетителя от тези години, поглед отгоре и отстрани към времето – като по-ниско еволюционно ниво. Посетителят сега гледа от височината на икономиката на знанието. Оценка на предмета на изложбата. Индустриализацията получава сравнително положителна оценка – като необходимо стъпало към икономиката на знанието, като средство за натрупване на ресурси. Вероятно затова, в сравнение с този пример, индустриалните зони в България не биха получили подобно развитие. Защото те по-скоро са консуматори на ресурси. Въпреки този момент в българската икономическа история, индустриалните зони дълбоко засягат индивидуалната история на хората, работещи в тях през социалистическия период. В персонален мащаб контрастът между българската индустриализация и тази на Швеция например е нищожен, в сравнение с контрастът във външния вид на индустриалните зони. Преусвояването на пространството съответства на културната история на двете държави.
В българския вариант изоставянето на пространството “да отлежи” е типична характеристика на икономиката, като същевременно е пречка пред ускореното й развитие. Разположение на музея и усвояване на сградата. Музеят се намира в бивша тъкачна фабрика. Разполага с 6 етажа, огромна площ, която е изчистена отвътре от машините. Интериорът на фабриката е подменен с бели, празни пространства. На първия етаж е рецепцията, както и магазинът на музея. На петия – постоянната експозиция, на шестия – залите за конференции и ресторантът. Останалите 3 етажа са за администрацията, временни изложби, библиотеката и архива на музея. Асансьорите все още миришат на машинно масло, а гигантските помещения са странно внушителни.
