museum matters

Пирон: за музея и музеологията

2011-12-06T11:54:00.005+01:00

Миналия месец във виртуалното пространство се появи един изключително любопитен брой на списание "Пирон", софийско студентско електронно списание за изкуства и култура. Издава го Културен център на СУ "Св. Климент Охридски". Той идва като реакция на случващото се в културния ландшафт на София, а именно: откриването на нови музеи, пренареждането на старите в нова "концепция" за столичните музеи, както и начина на взимане на решения и реализирането им от страна на Министерство на културата (МК).

В броя Иван Еленков коментира връзката между настоящата политика на МК и тенденциите в управлението на културата отпреди 1989-та. Светла Казаларска предлага коментар на процеса на музеефикация и въвежда понятията музеен поглед и музеен ефект. За първи път се появява превод на Тони Бенет с неговата "Политическа рационалност на музея". Най-голямата част от статиите са посветени на откриването на музея за съвременно изкуство, лелеяно събитие, което породи само критика и попари очакванията на гилдията.

Всеки от текстовете си заслужава изчитането от край до край. За съжаление Музеят на социалистическото изкуство е останал извън полезрението на броя, но едва ли ще бъде пропуснат в някой от следващите. Макар че лично не съм убедена, че след еуфорията по откриването му, музеят ще предизвиква медийно внимание.

Фотография: Пирон

Museum matters: полезно, лесно, интересно

2011-11-20T14:03:00.002+01:00

"Музейни работи" или "музеите имат значение" очевидно е интуитивно заглавие, което пасва на всичко, засягащо музеите. Наскоро открих този блог (in English) със същото име като моя. Той предлага указания, как да се справим с конкретни проблеми на музейното управление, планирането на публична дейност и ползите от обговарянето на идеите. Постовете са базирани на конкретни специализирани заглавия - книги или статии, част от тях достъпни в интернет. Някои от темите са:

More than Opening Hours: Museums and Public Service;

Collections: To Be or Not to Be;

Museums and Diversity in the 21st Century.

Приятно четене!

"Жив музей" обединява спомени в разделения Мостар

2011-11-20T11:20:00.007+01:00

В град, където историята сама по себе си е място на битки, група млади хора се опитват да създадат отворен архив, който да помага на хората да си спомнят какъв е бил градът им и какъв би могъл да бъде отново. Проектът на Абарт "Да съберем Мостар (отново)" има за цел да създаде живо депо за спомени, свързани с града. Той е финансиран по програмата "Култура за развитие" на UNDP Millennium Development Goals Fund.

Изправени пред липсата на работни места в музеите или въобще липсата на съществуващите музеи да се ангажират с подобни идеи, групата е решила да създаде свое музейно пространство. Важен етап от проекта е обучаването на студенти в изследване на града и в опазване на историите. Идеята е самите студенти да се превърнат в мобилни живи архиви, разнасящи новооткритото знание за Мостар из всичките му части.

Експонирането на архивните материали е било временно приютено в Младежкия културен център Абрашевич в Мостар миналия месец. Сега се търси постоянен дом за колекцията. В интернет работите могат да бъдат видяни и чути на www.abart.ba.

Повече за проекта можете да прочетете тук (in English).

Музей или арт пространство: Humanity House в Хага

2011-10-27T10:56:00.011+02:00

Музеят за правата на човека в Хага (Humanity House) е открит през 2010-та като комплимент за града, приютил the International Court of Justice на ООН и наблюдавал процеси срещу световно известни диктатори. Можете да го откриете в началото на Prinsegracht, на номер 8, в монументална къща тип herenhuis, адаптирана за експозицията. Инициативата е на Червения кръст с подкрепата на Европейския фонд за развитие на регионите и общината на Хага.

Изпитах трудност да преведа името на музея: къща на човечеството, на човечността или на човешките права, според обекта й на интерпретация. Не намерих нито ред написан текст по стените й, отнасящ се до мисията на музея. Сайтът започва със смелата заявка: "Humanity House tells you more than simply the story of emergency aid and humanitarian martial law." Вероятно амбицията е била да разкаже нещо повече, но интерпретаторите са наблегнали на чувствата и усещанията за сметка на ученето и добиването на познание. Това е добър пример за сетивен музей, който предлага възможност за себеоткриване, за търсене и усещане, за изслушване и разглеждане, но не и много повече.

Въпросът е, че не можеш да видиш от улицата музея, да те привлече заглавието, да го посетиш и да разбереш логически посланието му. Но можеш да го напипаш, усетиш, опиташ да разбереш, като поставяш себе си в различни позиции, на мястото на хора с различни роли от двете страни на барикадата. Да се опиташ да бъдеш човек, но и да прозреш многото роли, които човекът избира през живота си. До тук вероятно звуча твърде абстрактно, но вярвам, събудих поне нечие любопитство. Нека споделя личните си преживявания в музейната зала. А после и неудобствата.

индивид vs. група

В музея не пускат групови посещения, не пускат и по двойки дори. Разделиха ме от приятелката ми на входа и пуснаха всяка една поотделно, с "достатъчен" времеви диапазон между влизането на едната в залата и напускането на другата. При влизане нямаш право да оставиш за удобство палтото си, чадъра си или тежката си чанта на съхранение, защото "бежанците нямат това право и ти ще трябва да усетиш как те се чувстват". Ако искаш, получаваш торба, тип карирана, за да носиш все пак вещите си със себе си. Регистрират те, принтират твоя формуляр с трите имена, адрес и дата на раждане, дават ти пропуск и ти "нареждат" да изчакаш сигналната лампа и таблото с поредни номера да дадат знак за влизане в музея. Ти вече си номер. Не човек. "Следвай червената линия и стрелките", звучи последното указание на рецепционистката. Лампата свети, номерът на таблото е моят... влизам.

В първата зала има 4 затворени врати около мен, червената линия води направо. Оглеждам се за миг и а, в стаята влетява писмо през процепа на едната врата. За мен е - с моя адрес и име. Усещаш се наблюдаван и следен. Знаеш, че вече си дал личните си данни и това е първият опит да ги използват.

В плика има виза - за преминаване от зона А към зона Б. Отварям вратата пред себе си. Стая, маса с напусната по спешност вечеря, обърнати чаши, хора няма. Свещите са догорели, радиото съобщава, че всички по спешност трябва да напуснат Хага. Така се предполага, че ще направи и посетителят, но моята приятелка се бе стреснала от обстановката, бе се отнесла във времето на Втората световна война и се опитваше да разбере какво казват по радиото, нищо че говорят на родния й език. Разглеждането на музея поединично определено не бе по вкуса й, заради стресиращата и реалистична възстановка.

Следва дълго лутане по тесни и не добре осветени коридори, при които вместо стени имаме врати, но затворени, без дръжки. Знаеш, че зад тях може да има някой, но не можеш да влезеш. Можеш да гледаш през шпионката. Виждаш умалени модели през нея.

Изходът води до импровизиран архив, стая, оградена с рафтове от всички страни от пода до тавана, с папки, подредени по азбучен ред. Тук трябва да оставиш формуляра с имената си и да продължиш. Предполага се, че в следвоенните години ще могат да те открият по този архив. Едва ли, мислех си аз. Та кой знае накъде ще поема... От архива попадаш в празна зала. С камина и огледало над нея. Поглеждаш в огледалото и там... те няма. Единствения надпис в залата гласи: няма те, защото не съществуваш. Да, без номер и на чуждо място, всеки един би бил никой. Сещаш се за публикации в пресата за хора без паспорти в Индия, за загубили паспортите си и за откраднати самоличности. Хубаво е да си чел преди това, защото иначе симулацията не събужда пряк размисъл. Хубаво е да има на какво да се опреш като факти, да има препратки, но в музея нямаше. Ясно е, че арт инсталациите не допускат да бъдат четени от илитерати, но когато става въпрос за сериозно послание, изглежда несериозно да липсва контекст.

ролеви игри

В следващите зали можеш да играеш емигрант, преминаващ от зона А в зона Б, да усетиш напрежението на разпита в тясната стаичка. Можеш да станеш убиец и да натиснеш спусъка - срещу предишни посетители, срещу мишената, за да се окаже, когато вече не можеш да спреш отката на автомата, че стреляш срещу... самия себе си. Можеш да станеш изследовател и да търсиш измеренията на войната в думите, да търсиш дефинициите й в речници, да бъдеш за малко бежанеца Нарсис, като слушаш историите му за пътя, избора, дома и целта в живота, или за всекидневието му там, преди и тук, сега. Лични аудио или видео-разкази ни дават възможност да срещнем лице в лице хората, които се сблъскват с нарушаване на човешките си права.

изборът

И тогава научаваш нещо важно, напипваш го: че всеки от тях има избор, но и всеки може да бъде притиснат от избора на други. Действието под натиск не те спира да избираш, решенията са своевременни. Имат координати: време и място. На път към изхода холандците ти припомнят, че "Oost, west, thuis best" ("на изток или на запад, у дома е най-добре". В собствената си роля на емигрант в Холандия се досещам, че дом можеш да направиш навсякъде, стига да намериш сходни души и добри условия на живот. Вълнуващото на "дома" е, че никога не знаеш колко е временен. Мислиш си, че си се установил, а в следващия момент по радиото призовават да напуснеш незабавно.

гледна точка или пропаганда

Разбира се, всеки музей изразява мнението на създателите си, а посланието му е адресирано най-вече към местната публика. Преминаваш през убежище за бежанци, с еднакви преносими легла и одеала и изслушваш личните истории на няколко негови обитатели, като за целта трябва да легнеш на леглата им и да долепиш ухо до възглавниците им. В криза всички са равни. Имат еднакви нужди - да оцелеят. Убежището е чисто и подредено. Личи си западния ред. В следващата зала от видеоинсталациите научаваш за няколко спасителни операции, проведени с помощта на организации от типа на Лекари без граници или Червения кръст в региони извън Европа и Щатите. И ето - разбираш кои очи ти предлагат своята гледна точка. Разбираш, че зад себе си в експозицията си оставил историите на все тъмнокожи хора от далечния свят, на белокожи от близкоизточния или балканския регион, все хора, които сами си създават проблеми. Но... добрата новина е, че има кой да им помогне и има други едни бели и благородни хора, с пари и ноу-хау, решения за всяка хуманитарна криза, независимо дали е природно бедствие или човешки конфликт. Дори да приемем, че споделеното е вярно, излиза, че светът се дели на жертви и спасители, на добри и лоши момчета. В крайна сметка ти избираш на чия страна да застанеш.

от другата страна на барикадата

А сега нека си представим, че ТИ си бежанец, че не влизаш в роля, а твоята лична роля е съвпадала (някога) с измислените в музея. Каква би била твоята реакция? Веднага би открил липсата на няколко разказа в музея: на този за бюрократичните процедури, протичащи с години, при които чиновници въз основа на формуляри и номера напасват твоя случай в своите рамки и определят живота ти занапред; на бежанските "затвори" в страни като България и Гърция например, където заловените изчакват решението на чиновника; за процеса на екстрадиране, за живота след екстрадирането... Не, това няма как да го видиш: ако съм екстрадиран, няма да разглеждам музея, сещаш се ти. Това са все ноу-хау схеми на същия този западен човек, който има решения за всяка извънредна ситуация и някакси... не греши.

Разбираме, че в Хюманити хаус има театър с роли, а не балансиран поглед, има идеализиране на образи, а не провокация с проблеми и въпроси. Атракционът, както бих го нарекла, предоставя offline, не-електронна игра на учениците и останалите си посетители, където те трупат точки с покриването на отделните нива, усещат тръпката на играта, но не научават много, не мислят повече от необходимото, за да заемат пак своята удобна позиция в извън-музейния свят. С чаша кафе на финал, в Humanity Cafe.

* Photo credits: Humanity house website

Що е то посетител: за стойността на музейното преживяване

2011-10-06T10:55:00.007+02:00

Този текст е спонтанна реакция от едно музейно посещение, случило се в града А, в музея Б и е опит за анализ на позицията на посетителя в музейната обстановка. Започвам анализа с няколко презумпции:

музеите в България се поделят на две групи според посещаемостта: посещавани и забравени от хората;
местните жители рядко имат интерес към музеите, а музеите им отговарят със същото отношение;
музейните мениджъри се фокусират изключително върху туриста като сигурна цел, защото е чужд на средата, която те описват, а музеите рекламират себе си като предлагащи уникални обекти.

Реших да запазя анонимността на музея, за да няма обидени колеги, но съм сигурна, че читателите ще разпознаят в това описание поне една своя визита в музей, при това не задължително в същия. Ще се опитам да проследя отношението на работещите в музея – уредник, продавач на билети, пазител на експозицията, наемател на музейния магазин, към хората, които прекрачват прага на сградата. Как всеки от тях си представя посетителя? Какво очаква от него? Каква е представата за експозицията у обслужващите я? Най-важен въпрос за анализа обаче си остава стойността на музейното преживяване и очакванията на двете комуникиращи страни спрямо експозицията. Как и защо посетителят идва в музея? Какво очаква да види и какво си мисли след посещението? Възможно ли е да се изгради група от музейни ‘фенове’, които да намират удоволствие в посещението, да допринесат за преодоляване на кризата на комуникацията между музея и хората?

Тези и още проблеми изникнаха, когато посетих лично с група приятели музея Б, намиращ се в град А, място на непрекъснат туристически интерес през лятото. В този смисъл музеят Б не е от групата на забравените от хората културни центрове. Ще проследя отношението на работещите за музея спрямо реда на срещите ни с тях.

Продавач на билети

Всъщност посещението ни в музея бе нарочно отклонение от маршрута на пътуване с кола, която едва успяхме да паркираме в една от близките десетина пресечки. Паркингът около музея е предназначен само за автобуси с туристи, а нашата кола возеше скромно петима такива. Пристигнахме около 50 минути преди затварянето на музея и намерихме гишето за продажба на билети празно. Почакахме касиера да се върне, но напразно. Така и не го срещнахме по време на тази ни визита. При това никъде нямаше обозначение, че посетители не се допускат в музея 50 минути преди затварянето му в 17.00 ч. Допускаме, че касиерът не е очаквал интерес или не е желал посетители по това време на деня. Или вероятно е имал по-важна работа. Вместо него ни посрещна

наемателят на музейния магазин

Той ни обясни, че колегата му е в сградата, но вероятно ще е на мястото си по-късно. Музеят, според него, е интересен, макар да е в ремонт частично и да са затворени много от залите на постоянната експозиция. Тази част, която търсехме, бе отворена и бяхме уверЕни от арендатора, че оставащите ни 40 минути ще са достатъчно да разгледаме всичко на показ. След като ни обясни подробно, кое може да видим, а касиерът все още не бе на работното си място, наемателят ни подкани все пак да влезем, макар без билети и да разгледаме, а после да платим. С благодарности за предоставения ни шанс и изцяло добри впечатления за обслужването, се отправихме към експозицията. Човекът очевидно знаеше как да привлича клиенти. А защо да не предположим и че не му бе безразлично, дали музеят е посещаван. В крайна сметка клиентите на музея са негови потенциални клиенти.

Пазител на експозицията

Пред експозицията ни посрещна пазител с въпросителен поглед. Без “добър ден”, директно с невербална комуникация. Почувствах се задължена да й обясня, че не сме си купили билети, но ще го направим на излизане, понеже касиерът не бе на мястото си. И че все пак някой от персонала на институцията ни бе позволил да влезем. Погледът й стана още по-странен, още по-недоумяващ, как си позволяваме подобно действие. С жест на благоволение махна в посока вратата на първата зала и каза: “Това е началото, монети, праистория, златото, останалото са икони... ето там, и малко античност в последната зала”. За кой ли път се почувствахме, сякаш не сме на правилното място в правилното време. Не сме и добре дошли. Защото пазителите се бяха приготвили да си тръгват, с багажите си пред входа на залите, готови, като стане кръгъл час да напуснат моментално пределите на служебното си място. Отчасти ми бе ясно защо – като няма кой да продаде билети, а в залите няма посетители, защо да стоим? За нещастие някой бе объркал сметките на пазителите.

Моят интерес не бе към експонатите, а към организацията на експозицията, към информацията в нея. Тъй като от нито един надпис или табло не личеше историята на експонатите след изкопаването им, в кой музей се съхраняват оригиналите (понеже артефактите от тези разкопки са много и понеже съм ги виждала и в друг музей по подобен начин експонирани), се насочих с въпрос към пазителя. Погледът отново индикираше пълно недоумение, що за въпрос съм задала, а отговорът: разбира се, че тук са оригиналите!! Всичко изложено е оригинал! Почувствах се неловко (това ли бе целта на музейния служител?), поставих под въпрос собствените си спомени и въпреки това, не, сигурна бях, че съм виждала експонатите и другаде. Същите или други от същата находка, но категорично те бяха част от още една експозиция. Повторих въпроса си с уточнението, че няма нищо лошо в това да са копия във витрините, но исках да знам къде са оригиналите. Това крайно потресе събеседничката ми, която не че не знаеше историята на предметите, но не беше нито с нагласата да я сподели, нито според нея това бе важно за един “редови” посетител.

Тук стигаме до въпроса как музейните служители преценяват кога и на кого да поднесат определено количество информация, за която очевидно хората влизат в музея. Не смея да нарека въпросния подбор на посетители дискриминационен. Но си го помислям. Не поставям под въпрос конкретните психоаналитични способности на служителя, но и очаквам да бъда еднакво информирано изпращана от музея, независимо дали идвам с бадж за изследовател-уредник от национален музей или с плажната си рокля и по сандали. След като задава въпроси, посетителят дава сигнал, че иска да получи информация. Не се очаква от всеки пазител да е компетентен по множеството въпроси, свързани с експонатите, но любезното отношение, признание и препратка към специалист биха оставили по-добро впечатление у посетителя. Неслучайно поставям и “препратка към специалист” като вариант за обслужване на посетителя. Всъщност хората, заплатили за билет, плащат не за достъп до сградата или достъп до предметите (ако бе така – защо да не ни допускат направо до хранилищата, т.е. до всички предмети). Те дават парите си за удоволствие и за информация. Тъй като първото трудно може да се постигне със съзерцание, в музеи с липса на интерактивни презентации, а културните институции в България претендират за научност на експозициите, то – подразбира се, че посетителят трябва да получава информация от музея. Това е работата на

музейния специалист-уредник

В подготвените табла с текстове бе предложена съвсем обща информация за региона, периода и мястото на откриване на находките. Информация като за турист, незапознат с околността на град А и неспециалист в историческите процеси. С две думи, текстовете бяха все едно копирани от учебник за средно образование. Надписите също не даваха информация за предметите повече от това, което виждахме или вече бяхме прочели в текста на стената. В същото време текстовете звучаха толкова сухо и научно като лексика и стилистика, че няма как да събудят любопитството на деца. Поднесеното знание ни навежда на мисълта, че целевия посетител, за когото музейният специалист е подготвил текстовете, следва да бъде недостатъчно образован, неспециалист, не-местен и въпреки това склонен да чете, а не само да гледа експонатите.

Ако пък реши да не чете текстовете от постерите, посетителят си остава с чистото съзерцание на предмети, подредени евентуално хронологично, но по-вероятно хаотично, на принципа “да запълним и пространството в центъра на залите”. В този смисъл не разбрах защо монети от четири различни епохи и с най-невероятен географски произход са разположени в зала с праисторически експонати, защо презентацията на икони разделя последователни епохи в експозицията и прочие недоразумения. Оправдавам това с ремонта и спешното усвояване на едни пари, дошли “отгоре” и хванали уредниците неподготвени, при което те затворили залите за ремонт и оставили очевидно на показ онова, което не е за ремонт. В един друг свят подобна “дупка” в презентацията не би била толерирана от мениджъра на културната институция, само защото всеки посетител допринася за финансовото благополучие на музея, следователно не заслужава да си тръгне с неприятно чувство. Гаранцията за посетителски интерес е връщането на посетителя отново в музея, а не осигуряване на автобуси с туристи само през лятото. Аз се върнах и доведох приятелите си с мен, защото предходното ми посещение в музея бе интересно и впечатляващо. Бях го запомнила с добро. Не съм сигурна обаче дали ще препоръчам пак музея, нито дали приятелите ми ще го посетят пак.

***

На финал, след като пазителите ни преследваха до последната зала с багажа си и гасяха лампите в разгледаните зали, за да приключат деня, аз бях ядосана и категорична, че посещението не си заслужава цената на билета. Не ме разбирайте погрешно, аз настоявам категорично на принципа, че културата струва пари и хората трябва да се научат, че за културно преживяване се заплаща, независимо колко. Ние не бяхме платили, нямаше и на кого да платим на излизане отново. Изпрати ни наемателят на магазина, който стоеше плътно до края на работното време. Понеже той не разполагаше с билети, ни предложи да си купим нещо от магазина. За спомен. При това бе компетентен да отговори на всичките ми въпроси относно съдбата на археологическите материали след откриването им. Позитивен финал на посещението. С едно наум за следващия път...

За музеите, министрите и едни пари на вятъра

2011-09-23T21:36:00.006+02:00

През последната седмица се нагледахме, наслушахме и начетохме на мъдри мисли, процеси на взимане на решения и най-вече на мъдри съвети "как се прави музей". Основни действащи лица в това директно обучение "в ефир" бяха двама министри: на културата и на финансите. Те са насреща, защото в случая става въпрос за управление на културата по време на криза, икономическа криза, при това в световен мащаб. И понеже хората в България нехаят за това, че е криза и пари нема, те искат музеи. Не какви да е, а музеи, каквито винаги са мечтали да имат през последните 20 години и каквито другите страни имат, а ние единствени си нямаме. Въпреки че управляващите министри се отнасят с такова разбиране към хората в България, върху тях се изсипа маса сарказъм, поради което аз ще спра тук с неприличното отношение и ще премина директно към проблемите и техните възможни решения. Те са изказани къде ясно, къде по-завоалирано, с притчи и вицове, от музейните специалисти, които се почувстваха пряко засегнати от министерските действия и изляха плача си във Фейсбук. Необичайно място за вълнения от off-line институции в България каквито са музеите. Преди време един колега апелира към използване на социалните мрежи за коментиране на горещи теми и проблеми, но оттогава доскоро въпросната фейсбук-говорилня "Музеите в България" бе употребявана като стена за афиши. Там колегията се поздравяваше по познатия ни off-line маниер за щастливи събития, сътворени и посещавани от самата нея. Един или два проблема помрачиха хоризонта й, но така и си потънаха в забвение с 4-5 коментара, затрупани от нови щастливи събития в музеите.

Един хубав ден

С началото на новия работен сезон (както знаем лятото е отпускарско време) започнаха и "добрите новини": открит е музей на социалистическото изкуство. За него се заговори по-рано, още когато музеите из България получиха "окръжно" отгоре, директива от Министерството, с която бяха призовани да прегледат, опишат и предадат описите на предметите, с които разполагат в бившите фондове Социалистическо строителство, отнасящи се към периода, който новият музей в София ще показва. По съответния маниер, познат ни от близкото (същото социалистическо) минало, въпросните експонати, одобрени от анонимната за гилдията комисия, могат да бъдат изискани да влязат в презентацията на Музея за тогава тоталитарното изкуство. Забравяме за този момент. Музеят вече е отворен. Покрай него или преди това, на въпросната Фейсбук група от музейни "работници" й прикипя и започна да бълва медийни отражения на откриването на културната институция в столицата, така лелеяна от всички преди и сега изведнъж така бурно оплюта. Аз също бях там, сред иронизиращите. Какво обаче липсваше на тази бурна дискусия, макар някои от гласовете да изброиха желанията си и възможните решения на проблемите на музейната гилдия?

Ясен анализ

Говоренето на министрите ясно откри не само тяхното нехайство спрямо колегията, но и маниера на взимане на решения, който ме е втрещявал през последните 7-8 години, откакто работя в сферата на музеологията. Маниерът накратко е: Министерството взима решения..., гилдията търпи..., мърморения в кулоарите на културните институции..., търсене на лични връзки с хора в министерството, надежди, че някой ще намери най-силната връзка да въздействаме на министъра и понеже той е като Кралят-Слънце, реши ли той, ще имаме слънце, т.е. ще се реши и нашият проблем. Най-честият сценарий е, че нищо не излиза от всички връзки и министърът не е слънце да огрее навсякъде. В резултат една институция получава повече внимание, а останалите... знаете приказката на футболиста за супата.
Какво обаче ни каза този път министъра, което ни стресна толкова много? Министърът ни обясни, че откривал нови музеи, защото досега България нямала музеи. Сигурно има предвид музеи като Лувъра, защото очевидно министърът познава предимно парижките измерения. Верно е, нямаме. Явно министърът не признава качеството и постиженията на настоящите музеи у нас. И е прав. Защото музеи, и според него лично, се правят с пари. Само че тънката разлика между парижките музеи и българските е тази, че музеи се правят с МНОГО пари, а не просто с някакви си милион и половина евро и реновирана соц-сграда тип административна, с ниски тавани и кабинетни помещения. Музей означава пространство, размах, идеи според европейците, които министрите ни сочат за пример. А не решения, спуснати отгоре без концепция и без обсъждане. И понеже Вежди Рашидов е известно име в сферата на изкуството и културата в България, не подценяваме неговите познания относно музеите. Той вероятно има хиляди изложби зад гърба си. Проблемът е, че той е от другата страна на линията, той доставя артефакти за експониране, а не мисли точно как да ги експонира. Това е работа на музейните специалисти, дизайнерите на пространството и други подобни. Министърът обаче, заедно с другите отговорни за парите лица-министри, не спи и будува в сградата на музея седмици наред преди откриването. С това вероятно искат да ни кажат, че контролът е пряк и парите са изразходвани контролирано. А ние се досещаме, че става въпрос за политически предизборeн PR и решения според ситуацията (ако не стигне боята, министърът на парите е там, ще даде още и за тази последна стеничка).
В дългият разговор по БНТ, където двамата инициатори на Музея на социалистическото изкуство се изповядваха с помощта на водещия, министърът на финансите ни сподели нещо много съществено за разбирането на връзката "нов музей-държавни пари", а именно: чуждестранните туристи ще вървят на тълпи към музея, така че той ще се изплати като инвестиция предсрочно, преди края на петилетката. Така. Тук ни светва лампичката. Освен вече издекламираната дефиниция на "музей" от Вежди Рашидов, разбираме, че в България "музей" е място, където се показваме пред чужденците. Проблемът не е в дефинирането на представата на министъра за музей, а в това, че неговото разбиране за същността на институцията се изповядва от масата музейни специалисти (без да обиждам някои колеги, които работят основно и предимно за българската аудитория). Вероятно за да се разграничим от навиците от близкото минало, когато хората в групи биваха довеждани в музеите от партийните културно-масовици, българите вече не са музейна целева аудитория. Те направиха оценка на музеите в ранните 90-те години и тя бе смъртоносна за институцията музей. В резултат на този негласен конфликт специалистите решиха да не търсят българите, а който дойде - е добре дошъл. Българите пък, извинявам се за генерализирането, открито заявяват, че посещават музей предимно като туристи или като гидове на туристи. Те влизат в музей, само ако гостите им са чужденци. Ако са българи - отиват заедно на кръчма. И ги разбирам: ако в кръчмата има паламарка, цървули, черги и певица, а успоредно с това им сервират салати и ракии, защо да отидат в музея и да могат само да гледат, без да консумират, че дори и да пипат експонатите. Сами познайте откъде трябва да тръгне промяната. В синхрон с нагласите на масата от населението, министрите също ходят в музей, за да заведат гостите от чужбина. Колегите от Националния етнографски музей са посрещнали две визити на високо ниво с президент или министри, но само придружавани от чужди делегации. Да се представим пред чужденците. Моят въпрос е: как бихме решили проблема с не-ходенето на музей от страна на българската публика, ако вниманието ни и в бъдеще е насочено към чужденците. Частният случай на музея на социалистическото изкуство, отразен в новините, събуди реакциите на местната online аудитория. Разглеждането на статуи, които хората познават до болка и експонирани по същия до болка познат начин - в зелено пространство тип градинка пред някаква сграда, била тя и музей, не събужда желание у аудиторията да стигне до музея. Нещо друго трябва да я вкара в него. Не-направеното от министрите относно музея на комунизма е предмет на бъдещи постове в настоящия блог. На нас, специалистите, сега ни трябва тактика.

Проблемите и възможните им решения

До тук срещнахме два проблема: 1. комуникацията между министерство и музейни специалисти и 2. комуникацията между музеите и българската публика. Относно първия проблем много може да бъде споделено като практика, но теоретично решението е едно. Отношенията между министерството и гилдията не са отношения човек-човек или човек -други хора, а отношения между институции. Гилдията не се репрезентира от една музейна институция, както и проблемите на една институция са или биха могли да станат проблеми на повечето музейни институции. Следователно е необходима гражданска организация между колегите, професионално сдружение, което да излезе с представител-говорител пред министерските представители и да съобщи желанията на колегията. Такава организация в България липсва. ИКОМ-България не е бил досега представител, нито би могъл да решава вътрешно-държавните или конкретно институционални проблеми на музеите. Ако повдигнем въпроса за членство в международни музейни асоциации, отново стигаме до същата липса на професионално сдружение на национално ниво.
Какви са конкретните проблеми, които министърът вижда в гилдията на музейните специалисти и не ги назовава пряко, но маркира индиректно съществуването им? Това е липсата на квалификация, вероятно некачествено свършена работа, защото той говори за организиране на обучения и изпращане на стипендианти във Франция, в Лувъра. Въпросът ми е: докъде ще стигнат средствата на министър Дянков да квалифицира сигурно хилядите работещи в музеите в момента във Франция? Как ще подберат хората, които да заминат на обучение? Българските специалисти обикновено преминават от университета в музея, като в най-добрия случай са имали курс по музейно дело в два семестъра. Професията в България се учи в движение и както знаем, опитът е най-ценен.
Професионалистите в България, може и да не са обучени добре, но са чували нейде в кулоарите на институциите си, че експозиция и музей се правят с концепция. Такава обаче ние не видяхме относно музея за социалистическо изкуство например. Освен споменатото по-горе "окръжно", спуснато от МК, медиите бяха единствените свръзки, информиращи гилдията за намеренията на министерството и тесния кръг или единици специалисти, които работеха в посока събиране на материали. Макар да не сме много сигурни, защото слушайки министър Рашидов, останахме с впечатлението, че той лично е търсил експонатите по мазета в страната. Възможният извод тогава е еднолично решение - еднолично сътворяване на музея. Много зле за едно министерство. Действия, вдъхновени от епохата "Людмила". Специалистите не бяха доволни от факта, че нямат думата при проектирането на подобни идеи, докато те са в зародиш. А кой от специалистите изказа гласно или в писмен вид недоволството си в момента, в който бяха информирани за начинанието от МК? Никой не иска еднолично да загуби работата си или да постави в неудобна позиция институцията си, защото всички те получават под една или друга форма подкрепата на министерството. Тогава единственото решение отново е сдружение. Ясно е, че недоволните имат съмишленици в гилдията. Таксиметровите шофьори имат инстинкта за самоорганизиране и защита, а музейните специалисти не смеят да противоречат на своя министър. Това не бих нарекла демократично мислене.
Не особено демократично е и правото на българския посетител да се меси в музейните дела. Той е данъкоплатец, той де факто плаща заплатите на музейните специалисти с общинските и с държавните си данъци и такси. Министрите обаче нехаят за неговото отношение. С негови пари строят музей за чуждите туристи и решават вместо него. Истината е, че българският потенциален посетител ги е избрал и те имат право да решават вместо него. Сам си е виновен посетителят. В същото време знаем за конфликта между уредник и посетител: посетителят е неизбежното зло, което може да ти се случи няколко пъти дневно и да те разсее, докато изследваш дълбоко в книгите или фондовете личните си интереси. Изключенията вече са много не само сред уредниците, които се радват да разменят няколко думи и покажат богатствата на музея, но и сред мениджърите, които са усетили ползата от директни приходи в бюджета. Проблемът е в неплатежоспособността по презумпция на българския посетител. Тогава защо да се борим за него? Той обикновено се пазари да влезе без билетче, дебне безплатния ден в годината или просто идва да удари печат в книжката за стоте национални обекта, без да го е грижа видял ли е музея. Отново извинения за генерализирания образ. Все пак тук критикуваме стереотипите, а те се раждат в процеса на генерализиране. Него именно се опитвам да изясня в този текст. Българският посетител според мен е загубил навика си да открива интересното, да разнообразява всекидневието си с нещо извън обичайните срещи на приятели в кръчмата. Навиците се връщат с нещо свежо, например инициативи като Нощ на музеите, когато има активност от страна на институциите, а посетителите обикновено са необичайно много. Непростим пропуск на музеите в последните двадесет години е липсата на интерес към най-младата аудитория. Специалистите поднасят информация в изложбите според своя собствен интерес и не ги интересува дали редовият посетител е учил 5 години история на изкуството или антропология, за да разбере термини, особености на дискурса и други подобия. Какво остава за най-малките или учениците, които имат не по-малко грижи от техните родители. Остава им да съзерцават предмети. Без да могат да ги пипнат, без да им е ясно защо тези предмети са там и са ценни. Липсата на внимание означава и липса на възпитание в ходене на музей. Музеят за повечето тинейджъри е някъде там, но не знаем къде. Как тогава да отидем да го посетим, неговата реклама не ни среща по улиците, не ни залива в нета, а учителките не си и създават главоболието да помислят за извънкласно обучение. Така имаме вече повече от две генерации българи, за които музеят е чужда среда. Той е там за туристите. И ето как стигнахме до извода, че министрите са прави в ориентирането на новия продукт директно към най-надеждния, платежоспособен потребител. Туриста.

Няколко предложения

Не знам дали бях достатъчно ясна в насоката си на мислене, но за мен проблемът е основно в музейните ни специалисти. Не е в министъра, който е сменяем, не е в публиката, която ако я привлечеш подходящо, по-вероятно идва. Не е и проблемът в парите, които ако работиш за тях и знаеш за какво ги искаш, по-вероятно е да дойдат. Проблемът е в гласността, в това, че музейните специалисти няма от кого да се страхуват (вече не интернират за разказан виц), а демократично имат правото да говорят публично за нещата, които ги вълнуват. Както видяхме във Фейсбук групата, музейните специалисти се вълнуват горещо от съдбата на ценностите, с които работят всекидневно. Те са болни от онази неизлечима болест, придобивана само с години досег до музейни фондове. Уредник е състояние, диагноза, както казваше Бенбасат.
Не че тази болест е някакво зло, напротив, но е крайно време тя да не се придобива по този мистериозен начин на лично общуване с културното ни интернирано в хранилища наследство. Обучението на специалисти в различни сфери, необходими за функционирането на музеите като пълноценни културни институции, според мен може да се случва и в България, макар и в началото от "вносни" специалисти. Липсва ни специалност Музеология, която да не е придатък на историята, археологията и етнологията, а да се изучава и от специалисти по мениджмънт, маркетинг и комуникации, връзки с обществеността и педагогика. Именно педагози са най-необходими в музеите, за да освежат музейния продукт със специално подготвени програми, а не адаптации за по-младите посетители. Към подобни инициативи според мен трябва да изтичат смешните "милиони" на министър Дянков, дадени за да се пребоядиса сградата на КАТ, която без да съм видяла, вярвам, че е непригодна за какъвто и да било музей. И нека уточня, настоящите музейни специалисти не са отписани. Тях министрите могат да "пращат" на обучение също в тази специалност Музеология, където те да бъдат вдъхновявани за качествено различни "музейни дела". Дано все някога забравим фразите "музейно дело" и "музеен работник". Уредникът е специалист, той предимно мисли с главата си, а не носи тежести (както често впрочем на мои колеги от Националния етнографски музей им се налага).
Същевременно при наличието на по-добре обучен персонал и възможности за пътувания наличните музейни специалисти в наличните национални и регионални музеи в България биха били достатъчно способни да променят "картинката", да изпълняват добре задълженията си. А именно: обучение на публиката в посещаемост на музеите, но и привличането й с качествени експозиции, предоставящи й възможност да мисли и да участва в мисловния процес на сътворяването на експозициите, възможност да комуникира с музея в момента на посещението, което на музеоложки език се нарича интерактивност на изложбите.
И за да завършим с темата, с която подхванахме текста, не нови музеи са необходими на страната, за да разказват за социализма. Според мен Националният исторически музей, регионалните музеи и Националния етнографски музей са институциите, които не бива да мълчат и прескачат неудобните истории, а да намерят компромисен или провокативен за посетителя начин да ги интерпретират визуално. Същото важи за Националната художествена галерия, но тя явно си е свършила нейната работа, както разбрахме, че Музея на социалистическото изкуство е административно подчинен на галерията. И ако наличните гореизброени музеи бяха пожелали с конкретни проекти да спечелят трите милиона лева за свои експозиции на тема "социализъм", може пък министърът да бе взел друго решение??? Това, уви, няма как да разберем вече.

Фабриката на Шиндлер - музей на нацистката окупация на Краков

2011-05-21T20:26:00.003+02:00

Музеят се намира във фабриката на Шиндлер и предлага синхронизиран разказ за Краков по време на Втората световна война. Синхронизиран, защото в него намираме не само обичайните герои – нацистите и евреите в ролята им на единствени виновници и жертви, в музея успоредно се проследява и промяната на живота на поляците и на Града. Разказът върви много плавно, преходите не са маркирани ясно с натрапчиви и забележими отдалече заглавия. Преходът се усеща – със стъпалата, с очите, с ушите и евентуално с ръцете. Презентацията е навсякъде около посетителя: пространството е използвано максимално, но не по начина, познат ни от миналото на музеографията, когато експонатите излизат извън полезрението на посетителя. Атмосферата от времето, за което разказва експозицията, е пресъздадена със звук, картина (видео и фото, както и артистични инсталации, символика), възстановки на места, но не изолирани и поставени там, където е нямало как да се направи по друг начин. Презентацията е триизмерна в пълния смисъл на думата. Използвани са пода, стените и тавана, покрити с различни настилки в зависимост от разказваната тема.

***

В рамките на едно двучасово посещение разгледахме постоянната експозиция с идеята, че след като е разположена в историческа сграда, има отношение към нея. Ходовата линия върви през лабиринт, посетителят добива усещането, че няма изход от ситуацията. Експозицията е първо хронологична и на втори план тематична, като постепенно въвежда героите като в приказка.

1. Първо срещаме хората, живеещи в Краков, техния начин на живот, забавления, свободно време, работа. Разглеждаме Града като план, обстановка, маркери. Свързваме двете картини в една приятна атмосфера, ретро, заради чара на 30-те години, относително безпроблемна, в която голямата политика липсва. В тази част снимките в албумите нямат надписи, те не говорят за конкретни хора и конкретни съдби, или конкретни сгради и улици. Едва накрая на тази част намираме интерактивна карта на Полша с изобразена разделителната линия, която показва разположението на силите при старта на войната. Така стигаме до темата на музея – Втората световна война (1939-1945).

2. Войната идва внезапно, със стратегически решения и военни изненади за местните хора. Виждаме и чуваме бомбардировките над града като ярки светкавици в бетонната стена на бункера (посетителят следва кръгова линия с бетонни стени и процепи от разрушения, в които в оранжево греят снимки от бомбардировките) и гръмотевици, доставени ни чрез аудио, което обаче не е стряскащо силно. Тук се помества един специален личен разказ за усещането на местните хора, че войната е само временно състояние и ще приключи много бързо. В този момент, а и като цяло в хода на посещението, посетителят не знае колко и какво усилие го очаква до финализирането на експозицията. Въпреки че носих плана на музея с мен, мащабът наживо превзема всички сетива и променя очакванията, базирани на плана.

3. Виждаме марша на германските войски в града, смяната на символите, превземащи целия градски център (свастики дори по плочките по пода, на плакати по стените, знамена, веещи се по пътя), наблюдаваме парада на нацистките сили на видео, вградено в стената. В залата на университета (възстановка) чуваме гласа на офицера, който осъжда опита на професорите да отворят отново Ягелонския университет и виждаме в игрален филм ареста на професорите. Датите са много натрапчиви, като фактите очевидно са изключително важни за проследяване на процеса на окупирането на града. Трансформацията на Краков от полски в германски град става много бързо. Най-важните събития са изнесени подобно на улични табели на стената с точна дата и кратко съобщение.

4. Постепенното преминаване към еврейския въпрос и началото на гоненията се описва в лични разкази, написани на ръка или на машина и вградени в стената. С тях се демонстрира промяната на живота на евреите: ограничаването на движението им, маркирането на поселенията им, насилствените арести и отвеждане на хора, убийствата. Градацията е видима и цветовете в експозицията вече не са триумфални, бели или празнични, каквито бяха в началото й, а постепенно посивяват и потъмняват, докато стигнем до момента на издигането на стената на гетото.

5. В същия, паралелен свят са включени разкази и на поляци, свидетели на събитията, които маркират терора и сенките на всекидневието в ръкописни свидетелства. Четенето на текстовете, които понякога са доста тежки, а и с дребен шрифт, допълва теготата, но и принуждава посетителят да пропуска и да върви напред, да побърза да приключи войната. В този раздел виждаме отделено внимание и на паралелната полска държава (правителство в сянка), чието ръководство е или изнесено в емиграция (в Лондон) или действа тайно от властващите германски войски.

6. В този момент наблюдаваме и построяването на стената на еврейското гето. С въвеждането на темата се сменя и обстановката, като стените вече са реални ограждащи бетонни стени с арки, с истинско неравно покритие от цимент и височина над човешки ръст. Обикалянето на гетото върви отвън, с избледнели сенки на образи в стената, с лични разкази облепени като бележки и разпокъсани, които споделят усещанията на евреите за всекидневието “тук и сега”, трудностите и постоянната неизвестност. Жилищата на евреите (възстановки) не са оставени необживяни. В тях има “хора”, но представени като фигури от бял гипс, които имат лица, индивидуални черти, дрехи и т.н., но без цвят, само с релеф. Бялото засилва внушението, че жертвите са невинни. Те са единствените присъстващи в реален размер герои в експозиция, освен шофьора на трамвая в една от предходните части. Той, за разлика от евреите в гетото, има лице и дрехи в цвят. Очевидна е изключителността на евреите-герои от гетото.

7. С постепенно нарастващото насилие над евреите, стигаме до представянето на сградата и нейната история. Фабриката за емайлирани съдове на Шиндлер като дом на музея не се забелязва до тогава. Да, пространствата са преусвоени, достроени и разместени, стеснени със сигурност, но тук-там се срещат елементи, като врати и прозорци, вградени или нарочно запазени. Шиндлер е представен като отделна фигура сред останалите, чиято лична история е разказана в сиво-бели нюанси. Не особено позитивната му биография вероятно е напомняне за липсата на консенсус и сред признаващите приноса му за спасяването на евреи. И тази част от презентацията свидетелства за сградата само с елементи – бюро и карта... А списъкът на Шиндлер е изписан в мащабна кръгова инсталация от вътрешната страна покрита с имена, от външната със съответен брой емайлирани съдове, произвеждани от работниците.

8. Онези, които не са били спасени, попадат в лагерите за унищожение (Аушвиц-Биркенау) или принудителен труд (Plaszow), където подът е покрит с чакъл, с истинска ограда, вагонетка и мащабни фотографии на експлоатираните в тях евреи, със снимки на масови гробове и обгазени в камерите тела.

9. Следва едно специално помещение, където подът е застлан с гума, под която има нещо меко, а стените са покрити с изключително дебел филц. Усещането е за безтегловност, потъване, но и изплуване. Посетителят върви изцяло в тъмнина, само в стените проблясват в леки светлини снимки. Вероятно желанието на уредниците е да се остави “минута за рефлексия” на посетителя, да изработи собствена оценка на видяното, да си представи края на умиращите и безтегловността на живеещите в лагерите. Следва изцяло светло помещение, облепено напълно (стени и таван) с рефлексии на хора, свидетели на края на окупацията. Представена е възможността за личен избор, но и натрапчивостта на присъствието на различни гледни точки. Езиците са различни, текстовете – в оригинал, непреведени. Целта не е разбирането, а усещането.

10. Между светлото и тъмното помещение е спиралата на края на окупацията, в сиви тонове с множество пропагандни материали и гигантски портрет на Сталин като освободител. Там усещането е за нещо познато, за край, но и недобро ново начало. Плакатите по стените много напомнят онези от началото на войната. Съпоставката е неизбежна.

***

Приятната изненада на тази експозиция е липсата на пълни и целенасочени възстановки (с известни изключения в цялата ходова линия от три етажа: улица, стая на нацистката администрация, университетска зала, жилища в гетото). Вписването на материалите в стените, вграждането им и превръщането им в част от една обща арт-инсталация, но не с цел пълно пресъздаване на обстановка, а доставяне на определено усещане. Експозицията цели възбуждане на сетивата на посетителя, а не телепортирането му на конкретно място и време. Липсата на експозиционна мебел е високо адмирирано, а липсата на манекени в буквалния смисъл е възможно: те са заместени например от стъклени стени с апликации на фотографии на хора в цял ръст, изглеждащи прозрачни.

Движението е много силно предопределено от наличните стени на лабиринта, нишите, които опитвах, за да намеря изход встрани, но се оказваха задънени и тягостното чувство, че експозицията (разбирай и войната) очевидно няма да свърши скоро и няма начин да избягаш от нея (тя е световна).

Музеят притежава най-модерната презентация в комбинация от добре структуриран разказ, връзки между отделните секции и категорично доминиране на артистичните дизайнерски решения над традиционния експозиционен похват, експлоатиращ възстановките и представянето на разказа в текстове. Междувременно експозицията е максимално наситена с факти, документи и дати, подобаващо на историографската традиция на Източна Европа. Традиционен изглежда и подхода: хронологичен с подтеми. Проблем е фактологичното завъртане на експозицията, невъзможността да се избяга от хронологичния подход, но това не е толкова забележително, колкото тежестта на помощните текстове, които с дребния си шрифт и прекалена дължина отегчават посетителя. Четящият се губи в морето от дати и случки, представени понякога в поредица от часове и дни. Поемането на такова количество информация, каквото е представено в музея, е невъзможно в рамките на няколко часа.

Въпреки проблемите, експозицията експлоатира всички сетива и се опитва да предизвиква усещания, дори у незаинтересуваната част от публиката, които не са непременно свързани с крайно негативни емоции от Холокоста и войната, но също и разбиране на промените, на нехуманността на войната по принцип. Чрез експозицията всеки може да направи за себе си паралел между конкретните човешки спомени за преживяването на войната и тези на бежанците в съвременността например. Същевременно да осмисли решенията на управляващите и на обикновените хора. Слабо са представени позициите и избора на подкрепящите режима, но те присъстват, макар и не толкова видимо в представянето на гледната точка на жертвите.

И ако сте стигнали до там по най-лесния начин – с такси, няма да ви се наложи да чакате дълго, за да се приберете отново с такси. Дори и да няма наблизо, рецепционистите ще ви помогнат да извикате кола. Ако разчитате на градски транспорт, очертаващия се като музеен квартал не е добре подсигурен с връзки с другите части на града. Музейния квартал е бивша индустриална зона, адаптирана да приюти не само музея на Краков през втората световна война, но и музея за съвременно изкуство в съседство. Превръщането на градската икономика от индустриална в икономика на знанието съответства на утвърждаващия се образ на Краков като важна туристическа дестинация в рамките на бившия Съветски блок. Той предлага не само архитектурни бисери от минали векове. Акценти са материалните свидетелства за Холокоста (Аушвиц-Биркенау) и идеалните картини на комунизма като Нова Хута, рекламирани като наследство от периода. С Нова Хута, подобно на адаптираната за музей фабрика на Шиндлер културните мениджъри на Краков декларират желание за нов прочит на останките от отминали периоди, които обикновено, оставени на свободния избор на паметта или политическите ветрове, щяха да потънат в забрава.

P.S. фотографии не успях да направя, затова издирих в интернет и подредих за визуална представа няколко снимки, заети от:

http://www.flickr.com/photos/zima80/

http://jewish-heritage-travel.blogspot.com/2010/07/poland-new-schindlers-factory-museum-in.html

http://www.krakow-poland.com/News/Schindler-Factory-Museum-Opened-At-Last,gjg

http://www.oskarschindlersfactory.com/pl/sites/shindlers.htm

Един Велик ден

2011-04-09T09:47:00.006+02:00

'Един Велик ден' е презентация, която подготвих преди две години за учениците ми в българското училище в Лайден. Презентацията е част от серия други презентации, представяни в конкретни моменти преди или по време на празници пред 2 и/или 3 клас. Подходът се опитва да фокусира вниманието върху еднаквостта, а не върху различието, като мото на урока е "Първо сме хора, после сме различни", заимствано от инициативата на Британския съвет в България за изработване на рисувани филмчета с образователна цел, които представят отношението към различието и по този начин борят дискриминацията.

Презентацията води ученика първо през ситуацията в Холандия, която му е позната, после представя ситуацията на етническо и религиозно многоообразие в България. Централна тема са религиите и тяхния избор за най-велик ден, като с отделни моменти на празнуването се търсят общите моменти в различието. Децата запомнят не само обредността покрай Великден в България, но и това, че хората от различните общности имат сходни нужди и търсения и ги решават по сходни начини. Сравнителния анализ между юдейския Песах, християнския Великден и мюсюлманския Рамазан завършва с въпроси към учениците, за да ги поведе към историята на жертвата в религиите, персонифицирана първоначално в образа на Авраам и Ибрахим, по-късно преработена в образа на Христос и мъчениците от християнството.

На финал е представен следващия празник по календара в България - Гергьовден, празнуван и от мюсюлманите като Хъдърлез. В последния слайд на презентацията бе филмчето от серията на Британския съвет, но тъй като в последния преглед то не проработи, ви го предлагам отделно тук, както правя и за учениците си. Филмът е обект на анализ с въпроси за начина, по който всеки ученик е възприел случващото се, след което аз в ролята на учител представям идеята на филмчето и завършвам урока с мотото: 'Първо сме хора, после сме различни'.

Приятно гледане!

Виж още презентации от мен в SlideShare.

Филмчето е продукт на Британския съвет като част от серия анимации, борещи дискриминацията в България. Това представя отношението към бежанците.

Музеен детски кът: за малките любители на историята и природата

2011-03-10T14:04:00.011+01:00

Точно в момент, когато музеите в България биват подложени на кръстосано обсъждане във в. Капитал, защо са скучни, искам да компенсирам закъснението си и да споделя с вас едно специално място в България. Музейният детски кът в Регионален исторически музей - Благоевград съществува от 2010 година и изглежда интересно, шарено, весело не само за най-малките. Макар че от музея го представят като "първата по рода си научна изложба, адаптирана за деца и млади хора", аз не виждам смисъл да акцентираме върху научността, когато децата ще запомнят музея като място за игри. Целта е промяната на отношението на хората към музея и навиците за специално поведение в залите, което включва забрана за питане, пипане, тичане и други забавления. В този кът децата имат шанса да научат нещо ново по съобразен стехните детски възприятия начин. В случая е по-важен подхода и метода, отколкото съдържанието на предадената информация.

Революцията в този музеен "кът" за мен е в промяната на фокуса - от възпитаването, вменяването на чувства на гордост, локален шовинизъм и други подобни разделящи хората настроения, музеят се занимава с превеждането на праисторията и природните феномени на детски език. Примери за подобни детски музеи в западната част на Европа има във всеки по-голям музей. Идеята е децата да имат своето място в музея, когато родителите им предпочитат да разгледат изложбата "за големи", както и да разберат поне част от презентираната информация в музея. Докато в Европа детските музеи вече не са изключителна случка и децата са добре дошли във все по-голяма площ от експозицията (чрез различни интерактивни елементи в нея), позитивните практики в България в тази посока остават отново временно анонсирани и пропадат дълбоко в "кладенеца" на общественото недоволство от състоянието на музеите в България. Нека в момент, когато изразяваме недоволството си, да бъдем по-конкретни и резки в критиките си, но и по-толерантни към добрите практики. Защото проблемите се решават не само с подчертаването им, но и с адаптиране на инструменти и вече доказали се като добри решения.

А иначе музейният кът в Благоевградския музей "се състои от две части: Археология и Природа и предоставя възможност за игри и интерактивни занимания, които онагледяват живота на праисторическите хора, разнообразието и интересни факти от природата, която ни заобикаля. Целта на детския кът е по интересен и достъпен начин да приобщи децата към чудесата на историята, природата и музейната среда. „Музеен детски кът” е най-подходящ за деца от 3 до 12 години, но е отворен за посещение както на деца с техните родители, така и на ученици с техните преподаватели".

Повече прочетете тук...

Очаквайте скоро още добри практики в Museum Matters.

Източник на фотоматериалите: http://muzeendetskikut.blogspot.com

Носталгично: за Комлука и неговите мигранти

2010-12-05T22:24:00.006+01:00

За онези, които не знаят, Комлука днес е известен като ромския (циганския – зависи от гледната точка) квартал на Бургас. Той си няма история. Защото е по-добре да го забравим. Намира се между центъра на Бургас и разклона за Южното ни Черноморие. И вероятно е един от най-старите квартали на града. Но паметта за него не е за пазене, тя е там, докато хората, които я носят, ги има. А те, един по един, си отиват. Надалеч или към Отвъдното.

Комлука е временно място, малко са хората, прекарали целия си живот там. То е място на преход: идваш от някъде, заселваш се в нищото, местните не те приемат, адаптираш се бавно, с или без късмет, знаеш, че има и по-добри места, мечтаеш за тях и при първа възможност напускаш Комлука. Носталгията и роднините винаги те водят там, сънуваш ги, посещаваш ги, но временно. Комлукът е нито града, нито селото. Хората там нямат градинки за повече от една кошница домати, няма канализация и забавления. Имат къщи. И път, към града. Пътуваш до Комлука с автобус и си само на две спирки от центъра. Преспиваш в Комлука и ти е хубаво. Но си тръгваш. Заради по-доброто бъдеще. Твоето и на децата ти.

Местните твърдят, че Комлукът няма бъдеще. Защото там са циганите. Българи не останаха, казват. Защото няма канализация. Е, вече има. И утре щял да я открие не кой да е, а премиерът на България (Бойко Борисов - бел. моя). Канализацията на Комлука е обещанието на ХХ век. Дядо ми не доживя да се ползва от това удобство на цивилизацията. Обещавали му го, откак се е родил в 1926 г. Почина през 2009 г., а каналите бяха стигнали до улицата преди неговата. В същото време връщащите се отново в Комлука от идеалния соц-жилищен комплекс Меден Рудник роми, наричащи себе си турци, купиха и къщата до дядовата. Защото постепенно всички тракийци измряха. И децата им не се върнаха да живеят в домовете от своето детство. Продадоха къщите. На следващите, за които Комлука ще е стъпка към адаптиране към живота в града. На две спирки от центъра.

Горната импресия бе изписана не само защото Комлука е любимото място на моето детство. Причината е отсъствието му от официалния локален разказ и историческия календар, в който, нормално, присъстват "големите събития", правени от "големите хора". Утре и Комлука ще попадне за ден в обектива на медиите. Заради премиера и канализацията. Но по-сигурно е това, че проблемите на и спомените за квартала никога няма да си пробият път към официалната история, само защото в Комлука са се случвали все всекидневни неща от обикновени хора. Ако има велики личности (знам само за Кичка Бодурова), то те са се родили в Комлука и са творили по-късно някъде на по-добро място.

А историята на квартала накратко е следната. В 20-те години новодошлите тракийци строят къщите си, учат се на "градски" професии - на пристанището и във фабриките, опитват се да се установят. През 60-те години други новодошли пренасят покъщнината си от селата, в които не искат повече да живеят след колективизацията и са принудени, от живота или от някой друг, да се адаптират към градския начин на живот. Говорят различно, но не са от най-различните - живеещите до морето, ромите (или циганите, в зависимост от гледната точка). А те, макар и дошли почти едновременно с тракийците, никога не биват приети като част от комлушката общност на българите. Вероятно в отговор и циганите/ ромите не желаят да се интегрират в тази доминантна, макар и вече малцинствена в квартала група. Пресечените точки на "различните" хора в Комлука са много - в местната баня, на пазара, на спирката, но страхът съветва, разстоянието при общуването им да не се скъсява.

В този смисъл Комлукът е огледало за града и вече сигурно ви става ясно защо градът не иска да се огледа в него. Официалният разказ показва това, което искаме да сме, а не същността ни. Искаме да сме толерантни, но всекидневно обиждаме поне един различен. Искаме да сме граждани, но по улиците ни хвърчат разпилени торбички с боклук. Уж сме на тази земя от векове, но се задържаме тук за кратко. Защото тази земя е все на две спирки разстояние от по-добрия живот.

Slavery and the Natural World

2010-12-02T14:26:00.004+01:00

Slavery and the Natural World е интересен пример за рефлексивен поглед върху колекциите на музеите, които често се оказват забравени в хранилищата или неудобни (дори политически) за експониране (подробностите ще откриете в pdf-файловете тук). Не държа да бъда критична или да генерализирам, но ще спомена, че музеите в България не се обръщат назад към миналото си посредством музеологични методи, освен в случаите, когато открито се самопохвалват с някоя изложба на "най-красивото" от фондовете си.

В този смисъл проектът за робството показва "тъмната" страна от историята на музейното колекциониране, при което за събирането на материали са използвани принудително или не местни хора от колониите на империята. Проектът разказва за процеса на събиране като не особено лека задача, с всекидневните проблеми на събиращите, дори болестите и лечението им. Процесът е представен през призмата на антропологията, като публиката едновременно се запознава с историята на колекцията, с подробностите около "правенето" на музей и преди всичко със събраните колекции. Достатъчно любопитни теми, за да попадне проекта във фокуса на блога Museum matters.

Не по-малко интригуващ е примерът за интердисциплинарност, който предлага много възможности за съвместна работа между отделите на регионалните музеи в България например. Музеите имат обикновено отдели Археология, Природа, Етнография и Исторически - Възраждане и Нова и най-нова история, които напоследък се конкурират по интересен за музеолозите начин. Освен това от времето на социализма са им известни едни и същи методи на работа, така че спойката между отделите не би била трудна. Но това е тема на друг пост :)

Историите на един пенсиониран куфар

2010-11-14T19:47:00.005+01:00

Той се крие в килера на апартамента, където съм се родила. Там сега живеят мама, татко и баба. Аз не живея там от 1997 г., когато заминах за София, а после, през 2007 г. заминах за Лайден.

За куфара бях съвсем забравила, докато не стана въпрос за “Музей в куфар”, проекта на учениците ми в българското училище. Търсих в интернет картинки на куфари, пълни с нещо. Намерих много и много интересни. От приказка на приказка си спомних за куфарите, които майка ми понякога вади от килера. Вади ги, когато дойда отдалеч и няма пантофи за мен.

Куфарът, за който се сетих първо, е пенсиониран от години. Никой никъде не пътува с него вече. Той лежи на втория рафт във вградения гардероб на коридора, наричан за кратко “килер”. Куфарът има няколко истории, които ако поровиш, ще изскочат. Или ако се заслушаш, докато го отваря и затваря, майка ми ще ти ги разкаже. Ако не тя, баба ми ще я замести.

Този куфар е малък, жълтеникав, от изкуствена кожа, но още здрав. Защо тогава сме го пенсионирали ли? Защото е старомоден. И е малък, точно за ръчен багаж. А според някои куфарите се ползват за далечно пътуване, затова не става. За близки разстояния, като София и Айтос, по-удобни са саковете. Въпрос на гледна точка. В последните две-три години пътуваме често и със самолет, пътуваме с ръчен багаж само и най-удобен за случая е малкият куфар.

Така стигаме до първата история на куфара. Тя се развива някъде в 50-те или ранните 60-те години. През далечната 1960-та или 1956-та дядо ми е купил куфара, защото му е трябвал. За какво ли? Ами да пътува. А той пътувал често. На партийни събрания, на инструктажи, на семинари и командировки. По партийна линия. Дядо ми не помня много. Починал е, когато съм била на три. Но от баба знам, че е ходил в Банкя, чаак до София, на тримесечни курсове или обучения. Вероятно с жълтия куфар е пътувал. Какво са обучавали дядо ми там, не знам. Може би да следва правилната линия на Партията, да агитира и пропагандира вярно комунистическата идеология. Доколкото знам, той това е и работил на различни места в Бургас. Тази е най-мъгливата история на куфара, най-приглушено се чува и по правило е най-кратка. Обикновено завършва с “не знам повече, не ме питай”.

Как и кога куфарът се озовава в килера за по-дълго, също не знаем. Той е там откакто се помня. Пенсиониран. Защо пък е пенсиониран? Защото, когато бях малка никой не пътуваше на далеч. Веднъж в годината ходехме на близкото ни море в Созопол, не че в Бургас нямаше море, но... на почивка. А дядо вече го нямаше, за да пътува. Куфарът надживя дядо. И вероятно още дълго ще живее в килера скрит.

Там куфарът заема място, но и осигурява място. За огромната колекция терлици на мама. Защо са й на мама толкова много терлици? Ами не по нейно желание ги събира там. Ето я и втората история в куфара: терлиците са плетени от баба. През всичките тези години откак се помня. Всеки месец-два баба произвеждаше по един чифт терлици. Да ни е топло, така казва. Затова ги правела, защото от краката най-много се изстивало. Тази ми баба като млада била вечно болнава. Все кашляла, не можела да си поема въздух. Но плетяла. Да има. Терлиците са различни модели, от различни шарки и бог знае къде събирани прежди. Не са особено дебели, не и колкото днешните купешки пантофи, та вече никой не иска да ги носи. И стоят в жълтия куфар на дядо. Баба само предава терлиците на мама и й поръчва да ги носят. Така мине се не мине време, мама вади куфара и скатава нови терлици при старите.

Ето я и третата история от куфара. Терлиците носи само мама, за да има полза от плетенето на баба. И за да ги “износваме, какво иначе ще ги правим”, казва мама. Затова, като дойда аз или брат ми отдалеч, мама вади куфара и ни предлага терлици. И разказва историите, докато показва най-добрите и най-подходящи за моя крак терлици. Терлиците нямат износване. Не само защото са много, но и защото всеки скъсан терлик се носи на тази или на другата ми баба, да го "преплете". Тя запълва дупката с каквато прежда има под ръка, съчетава добре цветовете и не пропуска да преплете и здравия терлик, за да стане пак чифт, леко изменен спрямо предишния. Затова терлиците нямат свършване в нашия жълт куфар. Другата ми баба пък отдавна не плете терлици по този начин. Плете по-едри неща, одеалца. По много – за мен, за мъжа ми, брат ми, братовчедка ми и нейния мъж, тяхното дете, за мама, татко, та дори и за себе си. Огромен труд, много прежда, много време. И много приказки са се изприказвали, докато изплете толкова метри плетка, много колумбийски сериали ще завършат, докато баба изплете и последното одеалце. Обаче и тя има предадени терлици в колекцията на мама в куфара. Да не се объркате, че бабите ми са се специализирали – едната в плетене на терлици, а другата – в плетене на одеалца. Няма такова нещо. А историята на износването на терлиците, за да не даваме пари за пантофи, е типична за България и моето детство. Тя е история на хора, живяли в криза и оцеляли, въпреки държавата си. Така и нашият куфар, макар и излишен, не бива хвърлен на боклука или предаден на други, по-бедни от нас. Той се пази, не се знае за кои, по-страшни от сегашните години. Че за какво им е на по-бедните от нас? Ние не пътуваме, че те ли...

Направи-си-сам музей

2010-11-14T19:41:00.006+01:00

Ето и презентацията за вдъхновение за учениците ми от българското училище в Лайден.

Тук можете да видите още presentations от мен в SlideShare.

Музей в куфар

2010-11-14T13:39:00.005+01:00

Откак работя в българското училище в Лайден, усилията и мисленето ми са ориентирани към демитологизиране на съдържанието на учебниците по история, търсене на различни и атрактивни за децата методи на преподаване, както и на задачки-закачки, по които те да работят по-дългосрочно. В училището ни отдавна се предлага възможност на учениците да работят по собствен годишен или семестриален проект и да го презентират пред публика веднъж или два пъти през годината. Това е поводът да дам задача на изучаващите с мен история на България деца във 2, 3, 4 и 5 клас (на възраст между 8 и 13 г.) да направят свой "музей в куфар". Ето как виждам аз структурата на музея:

Музеят в куфар: три перспективи

Музеят разказва историите на емигрантите и техните деца, които го създават на практика. Логически той се поделя на три части, свързани помежду си:

1. Връзката на емигрантите с миналото и с България – чрез родовата история и родословните дървета, като същевременно подчертаваме факта, че миграциите не са ново явление, а хората от всяко поколение мигрират, макар и на кратки

разстояния и в страна, която в близкото минало е ограничавала волните миграции. Тук търсим влиянието на произхода върху емигрантските истории.

2. Връзката на емигрантите с бъдещето – чрез историята на тяхната улица и холандската култура, от която те не само получават, но и дават. Тук също ще се подчертае наличието (или липсата) на различни по етнически, религиозен и социален признак хора на една и съща улица. Улицата и държавата Холандия са жив пример за история на миграциите. Тук целим да покажем влиянието на околната среда.

3. Емоционалното състояние на емигрантите тук и сега - чрез лексикона на бг емигранта, който ще е интерактивния момент в изложбата. Ще има 5-8 попълнени и окачени на въже с щипки и още толкова оставени като въпросници на масите, за да могат хората да ги попълнят на място и да ги окачат до другите. Тук търсим действието на носталгията и обмена между българската и холандската култура.

Децата получиха инструкции и въпросници, които да им помогнат в събирането на историите. Мултиперспективността е в основата на музея в куфар: разказването на истории, събрани от едно дете и показани според неговия вкус и желание в пространството на един куфар, сборът от няколко подобни куфарни истории ни осигурява някаква, макар и малка представителност на "проучването", а според възрастта си учениците получават различни задачи: съставяне на лексикон на българина зад граница, рисуване на родословно дърво от най-малките, събиране на родови истории с акцент върху преместването от село в град или друга държава, истории от улицата с идеята да се проследи процеса на интеграция. Трудностите пред проекта са много: децата, които събират родови истории нямат достъп до информация от по-възрастни роднини, баби и дядовци, тъй като живеят тук с родителите си; децата, които събират истории от улицата си отказват да говорят със съседите си, които сами определят като странни или некомуникативни. Разбира се, всичко това също е резултат за проекта, тъй като скъсването на нишката на родовата история понякога е причинено именно от миграцията и желанието за промяна, а интеграцията често е мъчителен процес, протичащ в изолация, носталгия и принудителна промяна на личността.

Но по-добре да погледнем инструкциите:

Музей в куфар: на езика на децата

В часовете “Човекът и обществото” и “Роден край” учим за България и нейното минало. Опитваме се да разберем как живеят (и са живели) хората, защо избират точно този начин на живот и място за живеене, как хората общуват помежду си, как си влияят и как се разбират.

Къде, освен от книгите, можем да научим много за миналото? От филмите, игрите и в музея. За да покажем какво сме научили през годината, обикновено правим проект, който представяме пред всички.

“Да си направим музей” е нашия проект тази година. Всички ние пазим някаква връзка с България, защото родителите ни или самите ние сме дошли оттам и сме се заселили в Холандия. В нашия музей ние ще разказваме за себе си, за България и за Холандия, за спомените си и за спомените на хората около нас. В музея можем не само да показваме предмети, но най-вече да разкажем истории. Можем да покажем картинки, снимки, карти, презентации и филми. Всичко това заедно прави музей. С музея можем да свържем хората – тези, които ни помагат да намерим историите и тези, които идват да ги видят.

Нашият музей си няма къща, няма постоянно място, както хората, за които се разказва в него. Затова той е музей в куфар или пътуващ музей. Вашата задача е да направите музея.

Как се прави музей (указания за 3, 4 и 5 клас):

Той ще бъде музей от няколко куфара или няколко кутии за преместване (verhuisdoos). Всеки един от вас ще приготви своята кутия със свои истории. В нея може да сложите всичко, което е свързано с темата и което ще ви помогне да разказвате. Може да подготвите презентация или филмче или просто да нарисувате своята история, да направите карта на улиците (града или държавите) или малък макет. Всичко това трябва да се побере във вашата кутия (с изключение на филма или презентацията, които ще могат да се гледат на екран на стената с помощта на мултимедиен проектор). Можете дори да предложите игра или да раздавате разпечатана рецепта за нещо вкусно, за да привлечете посетителите.

За да намерите историите си, трябва да говорите с хората около вас. Да намерите по-възрастни хора, които помнят и искат да разкажат спомените си. Да отидете при съседите си, за да ги питате, какво те помнят. Да помолите родителите си, да споделят родовите истории. Някои родове имат дълга история, други не пазят много от своята. Трети просто не мислят, че е ценна. Вашата задача е да намерите историята, да я разберете и да я разкажете по най-интересния възможен начин. По-долу ще намерите въпроси, които можете да зададете на подбраните от вас хора, за да съберете информация за бъдещия музей.

Предметите могат да бъдат всякакви: от терлици, дрехи, сувенири, покривки, чаши, списания или книги, или дори тетрадка с рецепти на бабините вкусотии. Неща, които свързвате с рода си и с България.

Снимките може да подредите в албум или на картон, за да се разглеждат удобно. Картите и рисунките – също. Ако имате начин да запишете гласовете на своите разказвачи (с помощта на диктофон или друго записващо устройство), може дори да предложите на посетителите на музея да чуят сами автентичния разказ.

Powerpoint-презентациите и филмчетата трябва да подготвите така, че да разказват вместо вас. Защото вие не винаги ще бъдете до вашия музей в куфар, така както музейните уредници не ви помагат лично да разгледате изложбата им.

Музеят ще открием заедно пред родители и гости в края на учебната година. Дотогава трябва да планирате така времето си, за да съберете материалите и да измислите своя начин на представяне. Помнете, че музеят трябва да бъде максимално интересен, за да не отегчи посетителите си.

Задача за 4 и 5 клас:

!!!Важно!!! Можете да изберете един от вариантите на проекта и да работите по него. Желателно е да покажете не само вашата лична история, а и тази на още някой (съсед, родител, приятел)! Въпросникът по-долу ще ви помогне да се справите. Можете да добавите и свои въпроси. Или да оставите хората да ви разкажат, без да ги прекъсвате с питане.

Варианти на проекта:

· Нашата улица

· Нашите улици (улици, където сте живели преди и улицата, на която живеете сега)

· Всекидневен маршрут

· Един ден на... (Един петък на 2004 г.; Един понеделник на 2010 г.; Една събота на 2009 г.)

Лексикон на БГ-емигранта (задача за 2 клас)

Децата преписват въпросите на цветен картон размер А4, като оставят достатъчно място за попълване на отговорите (два листа, обърнати хоризонтално, т.е. “landscape”, са достатъчни). Децата подготвят лексикона графично и го предоставят на родителите. Родителите попълват въпросника индивидуално в къщи и го предават на детето.

Лексикон на БГ-емигранта

Пред лексикона всички сме честни и всички послъгваме по малко..., надничаме в страничката пред нас, преписваме отбора, който другите масово харесват, но все с нещо гледаме да се отличим от тълпата.

Ето, сега е твой ред да отговориш на въпросите, с което ще засвидетелстваш своето приятелство пред мен, БГ Емигранта. Тук не е нужно да издадеш самоличността си, но е задължително да споделиш чувствата си. Вероятно всички ние ги споделяме...

И... не забравяй любопитството си! Ела да откриеш и другите си приятели по чувства... ☺

Родословно дърво (задача за 2 клас)

За да научим родовата ни история, трябва първо да познаваме хората, които я правят. Тях можем да запомним, като ги подредим в родословно дърво. Всеки човек от рода ви ще получи своето място. Дървото можете да нарисувате върху цветен картон, за да го включим в бъдещия пътуващ музей.

Задача за 2 и 3 клас

Варианти на проекта:

· Къде, какво, кога... за моя род

· Пътя на моя род

В рода има най-различни хора – такива, с които се гордеем, такива, които много работят, други, които обичат да си почиват. Някои много пътуват, други никога не се местят извън своя квартал. Всеки пази своята история и обича да я разказва, но само пред доверени хора. Целта на нашия пътуващ музей е да намерим истории за пътуващи и не толкова пътуващи хора от рода ни, да ги разкажем по най-интересния начин, да свържем Холандия с България и да покажем предмети, които свързваме с пътуванията до България или които пазят историята на рода ни. Задачата ни е да запишем историите, да съберем снимките на хората, да намерим предметите (ако са ценни – да ги нарисуваме или снимаме), да подредим всичко в кашон или куфар, за да могат посетителите на музея да го разгледат.

***

Накратко, това са инструкциите. Отделно децата получиха въпросници, които да им бъдат в помощ, но те касаят пряката работа, а не идеята, която се опитвам да представя тук. Целта на споделянето на проекта в блога е да се получи обратна връзка, да се доразвият и обогатят идеите. Презентацията на проектите е насрочена за юни 2011 г. в българското училище в Лайден. На нас ни остава да се надяваме, че децата разбират езика на нашата комуникация и се вдъхновяват от картинките, които подбрах за тях при първата ми презентация-импресия на тема "как може да изглежда нашия музей в куфар". Нея можете да видите тук.

Холандският музей на открито в Арнем (Nederlands Openluchtmuseum, Arnhem)

2010-10-04T00:34:00.011+02:00

(част първа)

Холандия от миналото видяна днес

Холандският музей на открито е правен по модел на известния Сканзен, който в края на 19 век се появява да очертае границите и дефинира нацията.

Преди повече от век много нации в Европа са имали нужда от подкрепата на музеите, за да защитят позициите си, но в началото на 21 век музей на открито звучи екзотично, като от миналото. Дали защото музеите на открито са си свършили работата или защото по правило с представянето на традицията в застинал вид са загубили връзката си с настоящето? Двете хипотези работят заедно против съществуването на музеите на открито. В Холандия дори е имало дебат по въпроса да закрият или да оставят своя музей на открито. Имат ли нужда от него, когато в Европейския съюз идеолозите обявяват национализма за мъртъв? На кого служи и каква е съвременната му мисия. За мое щастие (не бях виждала цял музей на открито), са го запазили.

Знаех, че Етъра в България е бледо подобие на идеята за музей на открито, който накратко казано събира, описва и показва типични сгради и интериори, както и начина на живот в и край тях от различните области, вместващи се в границите на въображаемата общност. По правило в музея на открито има доброволци, които възстановяват в максимално близък вид дейностите на хората от забравеното време. В Етъра има няколко неща: къщи, които представят високите постижения на традиционната архитектура по българските земи; църква, която е по-скоро нетипична, отколкото широко разпространена; занаятчийски работилници, които работят; кафене, магазинчета, механа и разни тепавици, воденици и други уреди, работещи с вода. Има улици и мост. По-дълъг е списъка на липсващите потенциални обекти. Не е ясна концепцията – какво точно се заема да представя музея и какво преживяване цели да предостави на посетителя. Цялостното усещане е за някаква “селска” култура от миналото, толкова далечна и романтична, че независимо от нагласата и липсата на съществени знания, хората излизат с приятни спомени за зеленина и кебапчета. Важно е да уточним, че Лазар Донков е изработил план за музей, представящ региона, а не националната територия. В това до известна степен е успял, съобразявайки плана с мястото.

В Етъра съм се разхождала за 2-3 часа с пиенето на кафе и купуването на лакомства плюс разговори с колеги. Ако човек не остане да опита от скарата и типичната българска шопска салата на механата, е готов да се качи обратно в колата и да напусне романтичното място. За сравнение в музея в Арнем останахме 6 часа, като обиколихме едва две трети от площта му на открито. Не успяхме да гледаме някои от видеоинсталациите, не посетихме нито експозицията на закрито, нито HollandRama (http://www.openluchtmuseum.nl/pid/83/) (high-tech панорама-представление в специална сграда, в което посетителите се включват на малки групи и “се пренасят” в живота от миналото). Да не кажа, че нямахме време и за кафепауза или обяд в ресторант от музейните. А денят предразполагаше към почивка на слънце.

Но нека зададем въпросите: представителен ли е холандския музей на открито? За кого? Как става или не представителен? Променя ли се музеят на открито? Кое го променя?За първоначална ориентация и добиване на представа какво е то музей на открито, при наличието на пътеводител и карта, времето бе достатъчно.

Музеят на открито: конкретни проблеми, конкретни решения

Музеят, казват музеолозите, е органически свързан с обществото, служи му и се променя в синхрон с промените в заобикалящия го свят. С други думи институцията провокира и бива провокирана от нейните общности.

Отидох да проверя как се променя музеят спрямо постоянния поток от мигранти – към и от Холандия навън. Темата на годината в музея е “Новите съседи: истории на имигранти”. Всяка група имигранти е представена от един разказващ собствената си история. Историите не са изолирани в отделна сграда, на закрито или в отделна част от парка на музея. Те са пръснати из областите, живеят редом до работниците холандци или се женят за дъщерите им и наследяват семейния бизнес.

Имиграцията е представена като продължителен процес, белязал цялата холандска история от времето на Златния век до съвременността: Migratie is van alle tijden - Expositie - Entreepaviljoen (Миграция има във всички времена – Входен павилион, експозиция).

В същата връзка степента на интеграция е символно изразена и чрез постройката, в която са поместени имигрантските истории. Най-новите имигранти са “настанени” в импровизирани къщички от леки материали, а не в старите ферми или работническите жилища в музея. Те са представени с видео и предмети, както и с кратко стандартно биографично интервю под формата на помощен текст. Въпросите са кратки и не особено конкретни: кой си; как изглеждаше живота ти; как пристигна в Холандия; какво правеше в началото (при пристигането си).

Включването на лични истории улеснява възприемането на общата история на групата, но и акцентира върху индивидуалността. Групата не е идентична с индивида, но той се идентифицира с нея, неговият образ е до известна степен обобщаващ за стереотипното възприемане на общността от посетителите на музея. В зависимост от моментната нагласа персоналната биография може да промени или засили стереотипа на посетителя за групата.

Историите на имигрантите в музея бяха следните:

Warm bloed in een koel land - Utrecht/Suriname, 1956 

Гореща кръв в една студена земя – Утрехт/ Суринам 1956 г.

Een succesvol onderneemster - Arnhem / Turkije, 1970 

Една успешна предприемачка – Арнем/ Турция 1970 г.

Nederland als inspiratiebron voor design - Rotterdam / Slowakije, 2004 

Холандия като извор на вдъхновение за дизайн – Ротердам/ Словакия 2004 г.

Geluk zit in een mooi overhemd - Amsterdam / Marokko, 1973

Щастието се състои в една красива риза – Амстердам/ Мароко 1973 г.

Een beetje regelmaat en geluk - Tilburg /Angola, 2000

Малко упоритост и късмет – Тилбург/ Ангола 2000 г.

Op zoek naar werk - een kok uit China - China/Amsterdam, 1949 

В търсене на работа – един готвач от Китай – Китай/ Амстердам 1949 г.

Nieuwe Buren in het kamp | Molukken 1954-1962 | Molukse barak - Molukse Nederlanders in Lage Mierde

Новите съседи в лагера/ Молуките 1954- 1962 г./ Молукска казарма – Молукските холандци в Lage Mierde

Met argwaan bekeken | Woonwagens Zaanse brug - Zigeuners, ambulante handelaren en andere woonwagenbewoners

Гледани със съмнение/ Фургони при Заанския мост – Цигани, амбулантни търговци и други живущи във фургони

Een zwarte bladzijde | Suriname v.a. 1774 | Koopmanswoning - De keerzijde van koopmansdrift en kapitaalzucht

Една тъмна страница/ Суринам от 1774 г./ Домът на търговеца – Тъмната страна на меркантилността и капитала

Naar de Chinees | ca 1960 | Koopmanswoning - Een kijkje in de keuken

При китайския/ ок. 1960 г./ Домът на търговеца – надникване в кухнята

Een beter leven in Holland | Duitsland 1779 | Wasserij - Een Duitse boerenzoon wordt koopman, fabrikant en garenbleker

Един добър живот в Холандия/ Германия 1779 г./ Пералнята – един немски син на фермер става търговец и фабрикант

Ontvangen als helden | Hongarije 1956 | Rietveld Vakantiehuisje - Hongaarse vluchtelingen in Nederlandse vakantiehuizen

Пристигнали като герои/ Унгария 1956 г./ Вила Rietveld – Унгарски бежанци в холандските вили

We brachten cultuur en techniek | Vlaanderen ca 1600 | Papiermolen - Vlaamse en Brabantse papiermakers op de Veluwe

Ние донесохме култура и техника/ Фламандци ок. 1600 г./ мелницата за хартия – Фламандски и Брабантски майстори на хартия във Veluwe

Een warm welkom | Turkije ca 1970 | Tilburg - Gastvrije contacten tussen Tilburgers en Turkse gastarbeiders

Едно топло посрещане/ Турция ок. 1970 г./ Тилбург – Гостоприемни отношения между тилбургци и турските гастарбайтери

Van aardappels naar rijsttafel | Indonesie 1950-1960 | Indisch Achtererf - Mary Brückel-Beiten en de Indische eetcultuur in Nederland

От картофи към оризова кухня/ Индонезия 1950-1960/ Индонезийски заден двор - Mary Brückel-Beiten и индонезийската култура на хранене в Холандия

Заглавията и датировките очертават основните периоди на значително прииждане на мигранти към Холандия, както и източниците на човешки капитал. Списъкът не претендира да е окончателен и пълен, а щрихира модел, според който историите се вписват във вече изградената с годините структура на музея. Историите, подобно на техните носители, попадат във вече присъстващи сгради в музея, те изместват предходни истории, така както мигрантите заместват бившите ползватели на имота. Процесът на представянето на имиграцията изглежда почти толкова “естествен”, колкото е явлението в действителност. Личните истории допълват усещането. Не мога да преценя дали териториалното разпределение на презентациите отговаря на процентното разпространение на групите в реалността, но вероятно специалистите са взели и това предвид.

Експозицията изглежда твърде успешна, когато отбелязваме синхронизирането й с претенциите на музеолозите по списък.

Мултикултурализъм – да; Интеграция – да; Персонализиране на разказа – да; историчност – да… Проблеми обаче неминуемо съществуват. Нека започнем с най-видимия: подборът на личностите, през биографиите на които е представена групата. Моментът определено е субективен, но критериите за подбор не са ни известни, тях само кураторите могат да знаят. Моето лично усещане бе за затвърждаване на стереотипите, което е сигнал за търсене на “усреднен” разказ, близък до представите на холандския гражданин, посетител на музея (далеч съм от мисълта, че алохтонното население на Холандия попада в графата “обикновен” посетител). Мароканецът е доволен да подобри материалното си състояние, да доведе жена си и децата си тук и продължава да изпитва носталгия към Мароко. Индонезийката е от елита на общността, която успява да утвърди индонезийската кухня през 60-те, като основава женски клубове за дами от хайлайфа на Холандия. Тя никога не е готвила в Индонезия, имала е прислуга и е била прогонена, заради брака си с холандски функционер. Типично… и не чак толкова. Дали групата има думата при избора на биографична история или кураторът взима сам решението? В повечето случаи съм склонна да приема втората версия. Манипулирането на презентацията не е изключение, всеки музей има подобна практика. Проблемът е в това, че идеализирането на някои моменти се явява средство за покриване на не особено приятни събития от общата, холандска история. Връщането на холандците от Индонезия е дълбоко обвързано с техните действия в бившата колония столетия назад, но за това няма и дума в индонезийския разказ. Вероятно трябва да слушаме и “четем” между редовете. Подобен е случаят и със суринамецът футболист, който не би могъл да е усреднен образ (всички новопристигнали в Холандия суринамци, наследници на бившите роби на холандците, имат щастливата съдба да станат футболисти!?), а подкрепя хипотезата за субективния и базиран на стереотипите подбор на представители.

Опитът да се реабилитира образа на живеещите във фургони, най-често определяни като цигани, е отишъл до крайност. Живеещата уж във фургона жена чистеше непрекъснато и подреждаше и без това идеално обзаведения подвижен дом. Още една романтизирана представа.

Прави чест обаче споменаването на робския труд в историята с търговеца и собственик на плантации в Суринам. Неизвестно защо обаче Холандия е представена като само приемаща, но не и отдаваща мигранти.

Темата за и-мигрантите дооформя и без това широкотиражирания образ на обществот като изначално толерантно, а нацията – като идеална гражданска формация от множество различни, но взаимнопопиващи се, неконфликтни култури. Не съм и очаквала друго. Музеят не е променил мисията си, просто е адаптирал презентацията си към съвременната политическа идеология. Кураторите също са се представили добре, като познаващи и спазващи съвременните тенденции в музеологията.

Лица, манекени и музея Хинделопен

2010-04-21T11:46:00.006+02:00

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

Музеят на комуникацията – музей без комуникация

2010-04-15T16:08:00.019+02:00

Хага, април 2010

Тръгнах да разгледам изложбата за “Царство Насам-натам” в музея на комуникацията, защото открих вестник, издаден от същото това царство в Лайденската библиотека. Звучеше като перфектната изложба за деца. Забавна, шарена, предизвикателна. Музеят вече бе стигнал до мен,заинтригувал ме бе... без дори да знам какво може да предложи един бивш музей на пощите.

Дизайнът е първото, което се набива на очи в музея по принцип и както онзи ден видях, той е едно от малкото неща, които все пак се променят. Вчерашнaта презентация беше почти празна откъм съдържание. От нищо нещо са направили, си казах. Но за сметка на това концепцията им за експозиция – издържана до последно, нямах никаква забележка.

4-5 етажа, огромни пространства, препроектиран изцяло интериор като за музей. Рецепция, магазин, кафене, ясна ходова линия. Градацията върви във вертикал – най-долу информация за най-големите, най-горе – за най-малките.

На първия етаж най-общата и скучна експозиция с емблемите на пощите и далекосъобщенията, всяка от които скрита зад завеси като звезда на сцената, а до нея – тъчскрийн с анимация, обясняваща еволюцията на пощенската икона. На втория етаж – изложба за тийнейджъри, представяща най-общо телефоните, използвани във филмовата индустрия. На 20-тина екрана над също толкова витрини, разположени в кръг, можеш да гледаш откъса от филма, а под него в оригинал телефонa от ръцете на актьора. На следващия етаж има компютърна зала за провеждане на уроци в музея.

Наблюдавах как един клас тийнейджъри разглеждат изложбата на втория етаж с интерес, след което сядат зад компютрите на горния етаж и се ровят в интернет. В единия край на залата можеш да снимаш филмче и да го качиш онлайн. Идеята е да влезеш в роля: тази на оператора, режисьора и репортера.

Въпреки това, като на всякъде, и тук имаше отегчени, които се бяха отцепили от класа и ядяха сандвичи в преддверието на музея, като не пропускаха да се надсмеят над презентацията му. В коридора на влизане в музея, има няколко аудиоклипа, в които виртуални хора посрещат с поздрави, подвиквания и закачки пристигащия посетител. На излизане – през другия коридор се сблъскваш със собствения си образ в огледало с надпис: “Довиждане”, което се чува и на запис. Да, служителите също кимат на излизане, но посрещането и изпращането тук са тотално формализирани. Музеят общува с посетителя с помощта на фотоклетки. В музеят на комуникацията никой не иска да си комуникира с посетителя. Почти като извън музея?

Излиза, че музеят е по-скоро за ученици. Възрастните са пренебрегнати. При положение, че не водих дете с мен, приключих със снимането и разглеждането за час и половина, а уж има 3 етажа с изложби... Това говори достатъчно.

От “Царството Насам-натам” накъде?

Само че моята цел беше изложбата за най-малките, “Царството Насам-натам", правена по книга, която се продава в музея (http://www.muscom.nl/tentoonstellingen/rijk_van_heen_en_weer/). В нея почти липсва информация, която децата по презумпция извън музея да не са си набавили вече. Това е все пак музея на пощите (сега на комуникациите), какво може да предложи, помислих си... Дизайнът е ефектния там. Театрален декор, така бих го определила. Посетителят е този, който задвижва куклите или активира аудиоклиповете. В “Царството Насам-натам” има няколко “провинции” (подобно на нидерландската земя, която е разделена на различни “-ландс”): Grensland, Droomland, Anderland, Toenland, Digiland, Huisland. В различни раздели обясняват на децата следното:

Как мечтаем – в Droomland, Страната на мечтите;

какви са били комуникациите в миналото (хартиени писма, пощенски гълъби и странни машини за звук) – Toenland, Страната на миналото;

какво е в настоящето (чатовете, компютърните игри-комуникации) – Digiland;

как се пътува (като подаваш документи на границата, за да те разпознаят и регистрират) – Grensland, Граничната страна;

средствата за комуникация в “далечните” страни на “другите” – Anderland, Страната на другите;

как достигаме до и общуваме с извънземните в Vreemdland, Страната на странните и

как общуват хората в къщи - в Huisland, Нашата си страна.

Концепцията е изчерпателна, непоколебима, защитима, интересна, холандска и... най-вече детска, но това е всичко. Винаги е любопитно да видиш “отдалечаването” на погледа и същевременно любопитството, когато става въпрос за “другите”. Кои бяха споменатите като “други” в този музей? Същите и по същия начин обобщени, като в Тропическия музей и в този по етнология: индийци, африканци, араби, руснаци... И макар на стената с писмата да се чете германски, френски и руски, акцентът бе върху далечните и странните.

Въпреки че се срещаха, примерите за лични истории бяха много малко, запомнящите се факти – също толкова недостатъчнo. Вероятно количеството информация е съобразено с детския капацитет на запомняне - на час по лъжичка. Ето моите спомени на прима виста сега, ден и половина след посещението: видях един телефон в Андерланд, който хората в Африка ползвали като фенерче, защото нямали ток. Специален софтуер позволявал светлината от екрана на телефона да не угасва. А как зареждат хората въпросния телефон, като нямат ток? Не разбрах. Помня и алеята на славата на извънземните. Помня и разговора между последното поколение телефони и първото поколение компютри. Телефонът се надсмиваше над компютъра. Да, по детски е, дава информация за капацитета на първите компютри, но отношението към миналото е… някак високомерно.

Затова поставих под въпрос “музея” там. Музеят според музеолозите е отношение към миналото и настоящето. Тук еволюционната теория бе победила и се надсмиваше над това същото минало, със всичките му слабости и недостатъци от гледна точка на комуникациите. Липсваха именно онези “истории”, които да обяснят мотивацията на хората да развиват технологиите. За времето и комуникациите – нищо казано и показано.

Така блестящата концепция на музея се срина пред очите ми. Да, открих всички компоненти на съвременния музей. И все пак – излязох неудовлетворена.

Музеят за мен, а и за много други вероятно, е комуникация и информация. Този не успя да ми предаде стойностна информация – ни за миналото, ни за настоящето. Дали музеят се е превърнал в атракционен парк? Не бих се върнала там. Поне не скоро. Защото за мен музеят на комуникацията се изпразни като театрален декор след края на представлението.

Политики зад димната завеса

2010-03-07T12:40:00.004+01:00

Димитър Тошков, demetriodor@gmail.com

„15 февруари 1810 годинъ. Днес правителството реши да отложи поголовната забрана на употребата на опиум в страната. Депутатите изтъкнаха, че в тези времена на криза, съдържателите на пушилни за опиум ще пострадат неимоверно, което ще доведе до множество фалити в тази и инак трудна икономическа обстановка. Г-н Балкански от Асоциацията за внос и преработка на индо-китайски опиум обяви, че в момента в държавата повече от 10 000 семейства се изхранват от производство и търговия с опиум и всички те ще останат на улицата, ако забраната влезе в сила. Освен това опиумният туризъм, на който бюджетът на страната толкова разчита, ще пострада пагубно. Гражданинът А.А., на излизане от известната столична пушилня „Морфинов рай” сподели, че никой няма право до му отнема правото да употребява опиум и че все още никой не е доказал, че той води до каквито и да е телесни и душевни проблеми. От Сдружението на индустриалците също подкрепиха свободната употреба на опиум на работното място и по обществените заведения, заявявайки, че „ако отнемат опиума от работниците, броженията и конфликтите по фабриките ще станат неуправляеми”.

Тази история е измислена. Най-вероятно подобни чувства ще буди у бъдните поколения, обаче, съвсем реалната история с решението на съвсем реалното 41-то българско Народно събрание да отмени забраната за тютюнопушене на обществени места, която трябваше да влезе в сила от юни 2010г.

Отмяната на забраната е назадничав акт сам по себе си. Още по-тревожни са, обаче, изводите, които човек може да си направи от цялата тупурдия покрай (отмяната на) забраната, за начина, по който публичните политики се изработват, приемат и прилагат в страната. В България всяко решение е предпоследно, няма организации, които да представляват интересите на обикновения човек в законодателния процес, и държавата очаква целите на политиките й да се изпълнят с магическа пръчка в момента, в който законът се публикува в „Държавен вестник”.

Фактът, че забраната на тютюнопушенето на обществени места трябваше да влезе в сила 12 месеца след приемането на закона не е проблем. Даже можеше да е похвален, ако зад него не прозираше зле-прикритото малодушие на предишните управляващи да избегнат негативите от наложената забрана, докато в същото време обират лаврите, че са се заели с проблема. Чисто и просто, отложеното влизане в сила на забраната бе бомба с часовников механизъм, заложена от предишния кабинет. Ако целта на отсрочката е била да се пригоди по-добре страната за новата политика, то резултат няма. Въпреки че има Национална програма за ограничаване на тютюнопушенето, Работна програма към националната програма, Съвет, Програмен съвет, национален координатор и какво ли още не.

Всъщност отчайващата липса на гласа на министерството на здравеопезването (или на който и да е друг глас, отговорен за тази политика в правителството) в обществения дебат по темата е скандална. Никъде в българския печат или електронните медии не е представена ясна, конкретна, и убедителна обосновка, защо забраната е необходима и полезна. Липсата на комуникационна стратегия позволява на противниците на забраната да представят проблема с тютюнопушеното на обществени места като личен проблем на всеки пушач и неговото здраве или като общ икономически проблем за страната. Никой не разясни, че целта на забраната не е да се ограничава свободата на всеки един от нас да се трови както реши за добре, нито да се намали цигарената смрад из столичните ресторанти, нито дори ‘да бъдем европейци’. Целта на забраната е да се предпазят от вредния ефект на цигарения дим тези, които не могат да избират дали да бъдат там, където се пуши. Факт е, че едва когато проблема беше представен в тази перспектива, забраната стана факт из Европа. Едва когато се появиха убедителни изследвания, че в Обединеното Кралство, например, десетки бармани и други заети в хорека-сектора (хотели, ресторанти и кетъринг) умират всяка година от ефекта на вдишания дим от чужди цигари, промяната стана възможна. Целта на забраната за пушене в офиси и ресторанти е да предпази бременната сервитьорката, която работи по осем часа на ден в задименото кафене; да спаси бармана, който има хроничен бронхит, но няма шанс за друга работа; да отърве секретарката от пушека на двете кутии цигари на ден, които нейният шеф бълва.

На кой ли му пука за някаква си сервитьорка ще кажете вие, и ще бъдете напълно прави. Очевидно нито на изпълнителната власт, нито на партиите и техните депутати, нито на неправителствения сектор им дреме за интересите и предпочитанията на обикновения човек (65% от българите по-скоро подкрепят забраната за пушене в ресторантите, според изследване от 2009 г.). Законодателната машина (или цирк, според други) се движи от хора, защитаващи други интереси. Естествено, предпочитанията на цигарените производители и търговци по-лесно намират път до Народното събрание. Все пак, макар и малко на брой, те имат много повече да спечелят или да загубят от забраната от мен или вас. Наивно е да очакваме, че (бивш) търговец на цигари ще подкрепи забраната в парламента: вие бихте ли отрязали клона, на който седите? Проблемът е, че няма организации които да мобилизират милионите, които подкрепят забраната, но не им пука достатъчно за цялата работа, за да направят каквото и да било по въпроса. И да, част от ролята на държавата в обществото е да артикулира и защитава тези интереси в политическия процес и да измъкне законотворчеството от ръцете на лобистите. Не и в нашата страна.

Урокът е, че докато гражданските организации не поемат представителството на тези интереси, промяна няма да има. Навсякъде в Европа, забраната бе извоювана от коалиция между министерствата на здравеопазването, неправителствени организации и лекарското съсловие в противовес на цигарени и хорека интереси, а не бе спусната с постановление на Държавния съвет или нечий кралски указ.

Липсата на каквато и да е дългосрочна политика по въпроса с тютюнопушенето и без това спъва, и ще спъва, дори и мижавите законодателни инициативи в областта. Депутатката Фидосова казва, че забраната по-добре да се отмени, защото така или иначе няма да се спазва. Лошо е, че това го казва представител на законодателната власт. По-лошото е, обаче, че е напълно права! В тази обстановка и при тази подготовка, дори и приета, забраната наистина няма ниакакав шанс да прескочи от света на буквите (били те и държавни) в реалния свят, в който всички ние работим и се забавляваме. То и сега има формално действаща забрана за пушене в закритите работни помещения (чл.56, ал. 1 от Закона за здравето), но 40% от българите заявяват, че са изложени на тютюнев дим на работа.

Българският нормотворец живее с илюзията, че усилията за правене на политика свършват с печата на председателя на Народното събрание под някой закон. Никъде по света това не е така. Навсякъде прилагането на политиките (и законите) иска средства, добра организация, разпределение на отговорностите и хора, които да контролират този процес. Кой ще инспектира стотиците хиляди заведения и офиси? Нови хора ли ще се назначават в инспекторатите или сегашните служители ще получат нови задачи? Как ще се осигури достъп на пострадалите да защитят своите права в съда? Как ще се реагира, ако в първите месеци никой не спазва забраната? Колко големи да са глобите за неспазване, за да работят? Дано да има някой в държавата, който да се буди посред нощ от тези проблеми. Аз силно се съмнявам.

Накрая, за да завършим с нещо приятно, представете си следните картини: (1) Гъста мъгла, през която едва се виждат очертанията на меки хълмове. Отдалеч се чува весела музика. Цялото село се е събрало в кръчмата, където танцува под звуците на цигулка, обвито в облаци цигарен дим и с големи халби тъмен Гинес в ръка. (2) Уютно кафенце покрай спокойните води на амстердамските канали. Младеж с раста до земята и костюмар поразхлабил вратовръзката небрежно пушат по цигара, докато си подават джойнта. (3) Еспресо бар с кафе машини, излъскани до блясък. Покрай бара фигури в тъмни костюми нервно отпиват от късите си кафета и изпускат елегантни струйки цигарен дим. Какво е общото между тези картини? Общото е, че колкото и стереотипни за живота в Ирландия, Холандия, и Италия да ни изглеждат, и трите картини са вече част от миналото, защото обществата в тези три държави решиха и обърнаха гръб на тютюнопушенето на обществени места. Иска ми се да вярвам, че и в България такава промяна е възможна и че обществото може да избяга от плена на недообмислените закони, мърлявото прилагане на правилата, и от цигарения дим в общото ни пространство.

* Стратегиите са достъпни на http://www.aznepusha.bg

** В Европа всъщност има различни политики по отношение на пушенето на обществени места: от пълната забрана в Обединеното Кралство и почти пълната забрана в Италия до по-‘либералните’ режими в Австрия, Дания и Гърция, например. Вследствие на различията, и политиката на ЕС по въпроса е под формата на беззъба Препоръка, а не на задължителната за изпълнение Директива. Въпреки това, следвайки неочаквания, но затова и толкова заразителен, пример на Ирландия от 2004г., почти не остана европейска страна, която да не затегне режима през последните 6 години. Европейските промени следват примера на Калифорния (1995) и Ню Йорк (2003), където все по-често за пушенето се определя като „никотинова епидемия”.

Един 10 ноември в Амстердам

2009-11-23T15:07:00.001+01:00

10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата?
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”.
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната.
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България.
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни.
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите.

Историята с микро и макроелементи

2009-05-18T09:45:00.007+02:00

5 март 2009 г., 4 без 5, необичайно слънчев и топъл следобед. Едно момиче с голяма чанта и бележник, сяда на пейката пред блока на оживения от коли и автобуси булевард в Димитровград. На отсрещната пейка можем да видим видимо трудно подвижен мъж на около 80 години, който се чуди, какво ли търси тази девойка тук. От Енергото ли е, или от ВиК, сигурно пак пари ще иска... Другите мъже наоколо, бъбрещи на крак със съседа, бавно се приближават и насядат на отсрещната пейка. "Кога ли ще се осмелят да седнат и до мен?", пита се момичето. Да, като свършат местата до познатия. Бавно и пейката на момичето се пълни, докато пенсионерите стават 6, а девойката е сама. Сега вече любопитните погледи се срещат нетърпимо често. Кой ще е първи? Кой ще я заговори?

Момичето съм аз. Загубила съм рефлексите си на изследовател, в главата ми е само етиката на етнолога и не смея да проговоря. Срам ме е, че уж изучавам социализма, а хора като тези около мен на пейките знаят толкова повече. Страх ме е от пропагандата, а тя не боляла. Никога няма да забравя първите разменени реплики. "От тук ли сте?", попитах пушещия до мен дядо (определено бих могла да съм му внучка). "Хехе, оттук!? Момиче, тука няма местни, всички сме дошли от някъде." Това изречение прозвуча като изначална истина за миг. В цялата си десетгодишна практика на етнолог, на терен не съм чувала подобно "признание". От година чета форумите в интернет-изданията и под всяка статия има гореща борба между местни и кореняци софианци. Според тях да си кореняк е безспорно по-добре. Вероятно не питах правилния човек, ако насреща ми беше внук му, той сигурно щеше да твърди, че е кореняк.

Всъщност се зарадвах да чуя точно този отговор. Той беше като загубено парче от пъзела на миграциите, който редя от две години сама пред себе си. В Лайден, където се преместих да живея, в изложбата за града в местния музей пред една врата с много различни фамилии на пощенските й кутии видях един особен поглед към градското население. Според текста до вратата историята на града е историята на мигрантите. Хората идват и си отиват. Някои остават по-дълго, други отпътуват бързо. Доскоро мислехме да отпътуваме след близо две години престой. Сега оставаме. За още три. Дали това е кратко или не, зависи от гледната точка.

В Лайден, като цялата Холандия, ниската земя в Нидерландия, трудно можеш да разпознаеш кой е "местен". Дали Димитровград изглеждаше така? Не, там със сигурност има местни и няма новодошли днес. В 1947 г. е било точно обратното. Стартът на бригадирското движение, което строи заводите в района, довежда маси хора от различните краища на България. Тези заводи привличат работна ръка доброволно или по задължение. Според официалния разказ на музея на Димитровград строителите на промишлените обекти са тези, които издигат искането на голото пространство да се построи град с името на вожда. Дали това е така или новият град е планиран от Партията и спуснат на бригадирите чрез поставени лица, не можем да знаем. По времето на социализма има само официална история. Неофициалните, устни разкази са толкова силно манипулирани от пропагандата и съвременността ни, че е трудно да се разследва подобен момент. По-интересното е точно това движение на хора, мотивирано или не, принудително или не, пулсиращо с различна сила през различните етапи от управлението на БКП. Така репликата на този случаен човек от пейката пред блока разбуди мислите относно уседналостта и миграциите, които делят хората на кореняци и новодошли и превръщат социалните категории "селяни" и "граждани" в морални.

Колко често ни се налага да се местим? Кой е по-уседнал - ние или мислените за "номади" по природа цигани? На тези въпроси ще се опитам да отговоря в следващи статии тук с две истории: моята родова история (личен прочит) и тази на една възрастна копанарка от село Кръстина до Бургас (нейния разказ).

Дали историята на Европа като "стария континент" е история на уседналост, разказана от кореняци европейци или миграциите движат събитията и променят културата? Заслужава ли Европа своя "музей на миграциите" и къде трябва да бъде той? (Тези въпроси бяха обсъждани в работни групи на конференцията в Берлин през ноември 2008 г.) Допустимо ли е да предаваме собствената си идеология на национализма за една нова и трудна теория за европейската общност като изначално мигрантска? Тази теория определено приравнява разликите между стария и новите континенти, изградени и изграждани от мигранти. Ние избираме: различното или общото?

Изложба на забравени игри

2009-04-28T19:20:00.001+02:00

От Лора Филева, препечатано от в. Дневник, 28 април 2009

Картонени игри и пластмасови играчки, изработени от Трудово-производствена кооперация (ТПК) "Хемус", са подредени в изложба в artnewscafe в Пловдив. В експозицията са включени класическите ''Не се сърди човече'', ''Черен Петър'', ''Погледни и нареди'', "Послушай картата", излезли на пазара в годините на социализма, в детството на авторите на проекта - фотографът Никола Михов и архитектът Валери Гюров, който и рисува графити.

"Валери подготвяше изложба и си търсеше мозайка с пластмасови елементи. Така научи, че в склада на ТПК "Хемус" са останали много игри, които се продават между 30 и 70 стотинки", разказва Никола Михов. Според него забравените вече забавления са своеобразна история на промените в ценностите на хората.

Валери Гюров и Никола Михов са съученици от първи клас и са "преживели много неща заедно". "Като видях всичките игри и се върнах в детството ми, дори изрових някакви мои стари", продължава Михов. Любимата му, на която и сега играят, е "Рали" - зарчета с различни цветове се надпреварват, участват и пионки.

В изложбата са включени рисуваната от холандския дизайнер Дик Бруна ''Картинно лото'', както и ''Животът на Исус'', ''Междузвездни войни'', ''Сам с крадец в къщата'' и ''Аз имам фирма''.

"Когато искате да се забавлявате в почивните дни или търсите подходящ подарък за вашите близки, класическите картонени игри на ТПК "Хемус" са чудесен избор, защото дават незаменимата радост на общуването, създават приятна атмосфера и събират цялото семейство заедно." Това е цитат от рекламна брошура на трудовата кооперация.

Повечето от помещенията й се отдават под наем, производството е спряно. "Когато отидохме, директорът, който си е същият, се учуди, като видя колко сме ентусиазирани", си спомня Михов. Там беше и същата счетоводителка.

Изложбата, която ще продължи до 30 май, беше открита със спортен полуден, като пред галерията посетителите играха и на други позабравени игри от детството като "ръбче'', скачане на ластик и федербал. За фон звучеше музиката от "Войната на таралежите'', ''Васко да Гама от село Рупча'', ''Неочаквана ваканция''.

За битието и съзнанието:

2009-02-06T23:12:00.013+01:00

дали предметите ни карат да вярваме (в разказите за миналото)

Онзи ден попаднах на материал, който разказва куриозен случай с намерен случайно апартамент в бившия източен Берлин, изоставен от обитаващия го още през 1988 година, преди да падне стената. В него архитектът намерил мебели и предмети, всички произведени в ГДР, в кухнята - хлебчета от времето на социализма, само един флакон дезодорант бил “западен” или вносен, както казвахме преди. Архитектът признава, че при отварянето на апартамента се почувствал като археолог, попаднал на гробницата на Тутанкамон. Като цяло темата е интересна за степента на автентичност, при която хората се дивят. Интересна е и поради изравняването в стойност на соц-наследството с онова на Древен Египет примерно. Същото онова соц-наследство, което у нас, в България се счита за срамно и бива покрито. Но не демонстративно, в черно като Ентропичната тоалетна в Брюксел.

Тези редове бяха провокирани и от един коментар под превода на статията в www.dnes.bg. В него анонимен автор бе изложил предложение апартамента да бъде превърнат в музей. Хората явно много имат нужда от автентичност. И от история към нея. Събитието с апартамента само по себе си повтаря модела на официализирания вече разказ на музеите в Берлин, занимаващи се със социализма: в апартамента има предмети от онова време, мухлясали хлебчета като доказателство за автентичност. Има и добавена история: за напусналия малко преди падането на стената човек, който вероятно е имал проблеми с властите.

**
Мрежата от музеи в Берлин, дебатиращи темата, прави точно това - разказва история за репресии, история за конфликт между държава и граждани и като бонус - посивяло всекидневие. Музеите са устроени на местата на стари ГДР-институции и на практика усвояват пространството, като го превръщат в наследство. Назидателно наследство, с каквото впрочем Германия е осеяна надлъж и нашир. Мислех си, че разказът за Германия в последните 80 години от ХХ век е изцяло негативен. Той е дидактичен, на места дори ултимативен. Не оставя наследството на мира, а го “претопява” и отлива в нов калъп от гледната точка на съвременността. Разбира се, един такъв разказ обикновено е конфликтен, той не поражда съгласие, той провокира и наставлява. Едната половина от населението е засегната като “лоша” и представлява обект на експониране, а другата е тържествуващата. На пръв поглед нищо ново. Цяла индустрия бълва символи, разкази и картини от и за онова време. Ост-алгията е обхванала не само Германия, “западните” туристи са основните й жертви. В резултат на тиражирането на модела се получава едногласност на интерпретациите, разказът за социализма се взима едва ли не наготово като калъп, попълва се с локални предмети (за автентичност, разпознаваема за местните) и “пропагандира” правилната версия за възприемане на миналото. Опасното според мен е, че наличната в музеите версия не решава проблема, а просто пуска на туристическия пазар нов тираж “наследство”.

Докато гледах обаче музеите за ГДР и четох за апартамента, който гъмжи от автентичност, си мислех, че това не е нашата, българската история. Сигурно по същата причина не разпознах като свой и разказа в музея на Прага. Няма как да бъде. Всички те представят соца като завършен процес, като минало, а при нас - той е жив. Може би нашият разказ е различен от тяхния, защото нашата история е малко по-различна. Ние нямаме истинска Пражка пролет'68, нямаме и внушително бутната Берлинска стена, нямаме организирано дисиденство. Имаме само политическа “приемственост”, управленско "съгласие" и други подобни, които не позволяват соца да бъде “закопан” в гробницата на Тутанкамон и след 20 години открит.
**
Всъщност като копират модела на ГДР-музея, Г. Господинов и Яна Генова не успяха да вместят нашата собствена история в Инвентарния си склад. Господинов повтаряше как соца е в мазетата и в таванските помещения, мухлясал и забравен едва ли не, а после се учуди на осезаемата носталгия у посетителите (друг е въпросът дали реакцията на посетителите беше "носталгия").

Ако се опитаме да възстановим в главите си образа на изложбата, наречена “Инвентарен склад на социализма” (Червената къща, 2007) ще видим, че тя беше изкуствено откъснато парче, с рязка и неоправдана граница. Периодизацията на нашия всекидневен социализъм слабо се влияе от падането на Берлинската стена. В Берлин това събитие беляза не само държавното управление, то беше събитие и на всекидневно ниво. За сравнение у нас свалянето на Тодор Живков от поста си остана лично негова драма.

Инвентарният склад (и книга) на социализма не разказа тихите разкази на множеството хора в и извън София, които си пазят пюрените бурканчета от “Булгарплод” и си съхраняват още домашно варената лютеница в тях, карат си ладите и вярват, че това е по-добрата и по-евтината кола, харчат ограничено като навик от времето на дефицита и философстват, как “сега има стока, а нямаш пари да си я купиш, пък тогава колко пари имахме, а който искаше, се снабдяваше по втория начин”. Тази история е дори по-страшна от германската с преследваните от агентите на ЩАЗИ, щото тя показва приемственост и възпроизводство на модела в години на демокрация. По-страшни са обитаваните апартаменти от онези, които са стояли заключени 20 години и обрасли в паяжини. А собственикът им е избягал на по-доброто място и сигурно е "бизнесмен" както викат българите на успелите. Това според мен е много важното присъствие на социализма във всекидневието у нас (а защо не и другаде?). Той не е показан в нито един конвенциален музей още. Живият днес соц, трансформираният соц не е онзи соц, погребан в историята. Но в този жив соц всъщност липсва адреналина на трилъра: историята няма тръпка, екшън и хепи енд. Тя все пак провокира, но изглежда по-затворена като шансове за успех от другата, германската, която пък е дълбоко трагична. Всички разпознаха предметите от по-късния социализъм в Инвентарния склад. Дори брат ми, който беше на шест, когато режимът на Живков бе подменен. Просто соцът все още е жив в домовете ни.
**
А както твърди Маркс, “битието определя съзнанието”...
Аз бих добавила: кокошката ли, или яйцето...

Публикуваните фотоси са на Berliner Morgenpost.

Порнографският "Ад" на Париж изложен в метрото

2009-02-03T12:53:00.004+01:00

Франция показа шокираща тайна еротична сбирка, трупана в продължение на 170 години

(Статията е препечатана от e-vestnik (10.12.2007), оригиналът е на в. Индипендънт, а подчертаванията в оранжево из текста са мое дело)

Шшшт! Искате ли няколко мръсни книги и картини? Официалната сбирка на Франция от еротика и порнография, събирана с любов от Националната библиотека в продължение на 170 години, беше открита за пръв път за жадните очи на публиката. Академично подробната, но често откровено порнографска изложба в продължение на три месеца представя повече от 350 книги и отпечатъци от забранената секция на държавната библиотека. Тя е известна като L’Enfer, което означава ад.

Експонатите често са прекрасно изпълнени, понякога сюрреални, понякога много забавни, понякога брутални. Те са пропити от френската (и британска) история. Много от тях не са подходящи за деца или за хора със слаби сърца. Френските власти са толкова убедени, че изложбата няма да засегне френскатa нравственост, че решиха да я анонсират в изоставена метростанция. От 17 декември до 15 януари пътниците по линия 10 между Sèvres –Babylon и Mabillon преоткриха неизползваемата спирка Croix Rouge, превърната в еротично влакче на ужасите. Големи репродукции на развратни стари отпечатъци просветваха за секунди пред прозорците на мотрисите.

Секцията Enfer на Националната библиотека съдържа книги, отпечатъци и снимки, купувани, конфискувани или дарявани в продължение на почти два века. Счита се, че колекцията е една от най-големите и богати сбирки на порнографски и еротични материали в света. Твърди се, че тайната сбирка на Ватикана е още по-голяма, но най-вероятно тя никога няма да бъде показана пред публика.

Какво може да е влиянието на експонатите? Като имаме предвид какво може да се види в Интернет, по кабелната телевизия или дори на страниците на спортните вестници, възможно ли е да бъдем шокирани от изтънчено, но доста подробно порно от 17-ти век? Отговорът е да. Изложбата е откровение: спокойно и интелигентно представено, но все пак е ослепителен рог на изобилието от садизъм, мазохизъм, бестиализъм, скатология, задници, цици и широко отворени гениталии. Тя е също така забавно и понякога прекрасно пътуване през тъмните и лъкатушещи коридори на човешката психика.

Еротизирането или изпълването с порнография на Интернет беше неизбежно. Всяка предишна технологична или литературна стъпка напред в човешката комуникация – от печата до романа, литографията, фотографията и киното – беше използвана от човешкия (може би повече от мъжете?) импулс да споделят или да се полигавят с нашата сексуалност. Дори утвърдени писатели или артисти са писали тайно мръсни истории или са рисували мръсни рисунки, вдъхновени от любовния акт. Изложбата включва образци от поета Шарл Бодлер и от сюрреалиста Ман Рей.

В ерата на DVD и Интернет цинизмът или еротиката са достъпни за всички. По-голямата част от експозицията в библиотеката Франсоа Митеран в Париж е създадена тайно, най-вече за образовани и благосъстоятелни клиенти. Има една серия от детайлни, но по-скоро забавни отпечатъци, която се състои от скечове на гостни или коридори с врати, които се отварят към сцени на енергична поквара. Някога те са принадлежали на Леон Гамбета, високо уважаван министър-председател на Франция от края на 19-и век.

Дали това е типичното френско двуличие? Едва ли. Някои от най-красиво изпълнените, стилизирани, но брутално прями отпечатъци в изложбата са от Япония през 19-ти век. Сбирката съдържа серия от прекрасни пасторални сцени от началото на 19-ти век, изобразяващи купи сено, ниви и покрити гребни лодки. Ако ги повдигнете срещу светлината, ще видите в сеното страстни двойки в нещо, което кураторите сдържано наричат „благоприятни пози”. Това е т.нар. „английска колекция” – всички отпечатъци са създадени в Англия по времето на Джейн Остин. Има цяла поредица, посветена на „садистичните романи”, които са описани в каталога като „английски специалитет”, внесен във Франция в края на 19-и век. По-голямата част от експонатите произхождат от Франция. Маркиз дьо Сад е представен с три витрини, включително ръкописа на Les Infortunes de la Vertu, написан докато е бил затворен в Бастилията през 1787 година.

Досега до колекцията L’Enfer са имали достъп само научни работници. Вездесъщието на еротични или порнографски образи в модерния свят обаче убеди Френската национална библиотека, че е допустимо да отвори вратите на „Ада”. „Преди 20 години подобна изложба би била немислима, още по-малко щеше да е възможно да е организирана от държавна институция като Националната библиотека”, каза Мари-Франсоа Киняр, която е един от двамата куратори. „Съдържанието на L’Enfer е обект на митове и фантазии от много години. Хората, особено журналистите, винаги са искали да надникнат в него. Днес обаче отношението към сексуалността и еротиката се промени. Има голям интерес към връзките между литературата, изкуството и порнографията. Библиотеката реши, че изложбата ще е приемлива и комерсиално успешна.”

Изложбата изследва и историята на самата колекция. Защо държавна библиотека ще събира подобни творби и след това ще ги крие? Подобно нещо съществува и в Британската библиотека в Сент Панкрас, която никога не е показвала пред публика колекцията си Private Case. Националната библиотека има установен със закон дълг да събира всички книги, публикувани във Франция. Огромното количество съвременни еротични и порнографски текстове обаче не влизат в Enfer. Те отиват за общо ползване в библиотеката. Enfer е съставена предимно от работи, публикувани тайно от средата на 17-и до 19-и век. Тя съдържа също така няколко редки първи издания на еротични творби като садо-мазохистичната класика на Полин Реаж „Историята на О”, публикувана през 1954 г. „Събирането на работите е започнало в средата на 18-и век от кралски библиотекари”, казва Реймон-Жозе Зекел, другият куратор на изложбата. „Те смятали, че националната библиотека е длъжна да събира всичко, което в бъдеще може да представлява културен или исторически интерес за учените.”

След революцията кралската библиотека се превръща в национална. През 1830 г. тя създава отделна затворена секция за подчертано сексуални материали. Името L’Enfer й е дадено приблизително около 1840 г. От самото начало единствените външни лица, които са имали достъп до „Ада” са били научни работници, които успявали да убедят ръководството на библиотеката, че имат нужда да разгледат определен отпечатък или книга. Ровенето и четенето за удоволствие са били забранени.

Колекцията съдържа над 1700 книги и много отпечатъци и памфлети. Тя е попълвана и чрез конфискации и набези. Голяма част идва от частната библиотека на политическия опонент на император Наполеон ІІІ, който бил обискиран от полицията през 1866 г. в търсене на антиимперски трактат. Полицаите намерили стотици стари трудове, които били квалифицирани като „противоречащи на добрия обществен морал”. Съд наредил книгите да бъдат изгорени, но след това един от ръководителите на Националната библиотека настоял да бъдат съхранени за идните поколения.

Изложбата разкрива някои интересни исторически различия в еротичните вкусове. Най-ранните материали – от 17-и и 18-и век – се спират на недвусмислените удоволствия на плътта. Тържеството на удоволствието от болката – причинена или изтърпяна – започва с Маркиз дьо Сад в края на 18-и век. Порнографията от периода на Френската революция е предимно политическа, като особено вулгарни са намеците за сексуалните желания и фантазиите на Мария Антоанета. 19-и век се концентрира върху крещящата сексуалност, криеща се под суровата консервативност на живота.

„Не сме упражнявали цензура. За щастие, има малко такива неща в колекцията, като например педофилията, казва Мари-Франсоа Киняр. А когато разгледаш цялата сбирка, разбираш колко повтарящи се са нашите сексуални фантазии и интереси. Намираш същите образи и теми, същото фиксиране върху женските и мъжките гениталии, същия интерес към необичайните начини да се прави секс. Накрая или ставаш нечувствителен от всичко това, или просто започваш да се смееш.”

„От друга страна, това е библиотека и в края на краищата това е литературна експозиция. Забавно е да видиш по колко различни начини писатели, включително прочути традиционни автори като Жорж Батай, Гийом Аполинер, Пиер Луи, подхождат към еротичната литература – някои отчайващо сериозно, а други много забавно.”

В края на краищата има ли нещо, което може да шокира тези, които ще разгледат една от най-прочутите колекции еротика в света? „Да, казва Зекел. По-голямата част от Сад е по свой начин елегантна и пуританска, но „120-те дни на Содом” е, честно казано, отвратителна – нищо повече от сране и пикаене”. „Да, казва и Киняр. Има снимки на орален секс от Ман Рей. Тук някъде в каталога са…” Тя прелиства страниците на каталога. Седим във фоайето на главния вход на библиотеката и привличаме погледите на любопитните. „Ето я, казва тя като показва близък план на фелацио. По някаква причина ми се струва, че това отива твърде далеч. Може би защото е снимка и е толкова реална, докато гравюрите или литографиите предоставят някаква дистанция и идеализация. Тук Ман Рей се изправя директно срещу теб с нещо, което може би би трябвало да остане интимно.”

Подобно нещо може да се каже за почти всичко друго в пленителната, но смущаваща изложба. В края на краищата повечето експонати би трябвало да се разглеждат в крайно усамотение. Да ги гледаш в трезвото обкръжение на националната библиотека е възпитателно, но дълбоко смущаващо.

Изложбата L’Enfer de la Bibliotheque, Eros au secret е била отворена до 2 март (2008 година). Входът за деца под 16 години е бил забранен. А от 17 декември 2007 г. само срещу едно билетче за метро всеки, включително тези под 16, са можели да надникнат в Ада по линия 10 на метрото.

Уважаеми сънародници

2008-12-29T23:32:00.003+01:00

Людмил Станев,
в. Дневник, 28.12.2008

Ако някога много оглупея и стана президент, никога няма да ходя на спортни събития и да се усмихвам нелепо, като придобия част от успеха на спортистите за себе си, никога няма да ходя на църква и да се кръстя, никога няма да ползвам европейски мошеници за дарители и много други неща няма да правя, ако бях президент. Но това е изключено, няма да оглупея чак дотам. Предпочитам да си пиша тихо и да кажа като Едит врабчето - оставете ме да мечтая. Затова няма да пиша тъпизми, а просто ще ви подаря един разказ:

СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА

Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории - абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод.

Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап.

Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря.

Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв - ще разберете накрая. "Вижте какво, казва Евгени, постоянно се обаждат - SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я влекач, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук - нямам абсолютно нищо.

Затова вземам парлангото и им чета ето този лист." На листа пише: "ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА". Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: Абсолютно нищо не мога да ви помогна, но според майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав.
Така де, и аз това искам да ви кажа.

А и никога не съм обичал политиците, защото политиката не решава нашите проблеми. Тя е един от тях. Ако президентите са политици и те не ми се нравят. Особено българските. Не зная какво точно би казал президентът. Не познавам човека, който му пише текстовете. Вероятно нещо абстрактно, мъгляво и позитивно. Толкова позитивно, че не е за вярване.

Аз знам, че след смъртта няма живот, и всички тези думи не ме интересуват. Бих пуснал вместо него в дванадесет без пет монолога на финала от филма на Чарли Чаплин "Великият диктатор" (то е заимстван от "Венецианският търговец" на Уилям Шекспир). А когато свърши това послание (вземете си филма), ви предлагам песента на Луис Армстронг, ето какво казва тя:

КАКЪВ ПРЕКРАСЕН СВЯТ
(Джордж Вайс/ Боб Тийле)
Виждам зелени дървета и червени рози,
виждам как цъфтят за мен и теб
и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Виждам синьо небе и бели облаци,
благословен слънчев ден, свещена тъмна нощ
и казвам "Какъв прекрасен свят".

Цветовете на дъгата, толкова красиви в небето,
виждам и по лицата на хората край мен,
Здрависват се приятели, казват "Здравей",
а всъщност си казват "Обичам те".

Чувам бебета, които плачат, гледам как растат,
те ще научат много повече, отколкото аз някога ще знам,
и си казвам "Какъв прекрасен свят",
да, и си казвам "Какъв прекрасен свят".

Благодаря за вниманието. Але хоп. Пожелавам ви да останете нормални през новата година. В страната, в която живеем, това е много трудно и самотно занимание.

За идолите и светините на историята (балканския синдром)

2008-11-11T22:55:00.002+01:00

Дали балканските национализми са в процес на преосмисляне, дали изживяват криза или хората имат нужда да говорят, за да се чувстват сплотени? Историята предлага много възможности. Добре е, че се намира кой да провокира разговорите.
Дали идолите имат право на личен живот, личен избор и право на грешки? Не. Всичко човешко им е чуждо, в името на народа.
Дали имаме право да задаваме въпроси и да изследваме безвъпросното в миналото си?
Въпросите са същите като в статията за превода на "Време разделно" по-долу в блога.

Ето един добър пример от съседна Турция, копиран от Нетинфо:

Противоречив филм за Ататюрк разказва и за българския му период

10.11.2008

Турски документален филм за бащата на съвременна Турция предизвика буря от противоречиви реакции в страната, тъй като показва "човешката" страна на Мустафа Кемал Ататюрк (Ataturk.com) - неговата депресия, любов към чашката и страст към жените.

Лентата "Баща на турците" е дело на известния турски журналист, писател и документалист Джан Дундар (CanDundar.com.tr). Премиерната й прожекция беше на 28 октомври, в деня на 85-ата годишнина от основаването на Република Турция. Музиката към филма е написана от световноизвестния сръбски музикант и композитор Горан Брегович.

Само през първите пет дни от прожекциите филмът беше гледан от половин милион турци, предимно ученици и студенти. През 1993 г. филм от същия режисьор за последната година от живота на Ататюрк спечели международно признание и бе показван и изучаван в училищата.

Оценките за новата творба на режисьора обаче са противоречиви

Историята във филма започва от усилията на едно младо момче да бъде прието във военна академия въпреки несъгласието на майка му. Мустафа е описан като амбициозен студент, който мечтае да промени страната си.

Лентата представя зрелия Ататюрк като авторитарна личност и военен гений, чиято реформаторска енергия довежда до издигането на модерната светска държава от руините на Османската империя.

Той обаче е показан и като меланхоличен човек, пристрастен към цигарите и алкохола, заради който получава цироза на черния дроб и умира едва 58-годишен.

Дълбоко депресиран, откъснат от народа, той прекарва последните си дни, търсейки утеха в компанията на различни жени. Филмът показва как Мустафа обикаля разочарован из Анкара и Истанбул, пушейки и пиейки непрекъснато... и плачейки.

Именно този образ разпали страстите между ислямисти и кемалисти

Последните дори говорят за "заговор на Запада" с цел отслабване светския характер на турската държава.

"САЩ се отнесоха с войниците ни в Ирак като с обикновени престъпници. Въпросният филм е част от същата стратегия", смята журналистът от в. "Ватан" Йийит Булут, припомняйки за ареста на турски войници през 2003 г.

Според него филмът омаловажава значението на Ататюрк, подкопава имиджа му сред младите турци и може само да послужи на интересите на ислямистите, докато все още съществува напрежение между светски настроените и поддръжниците на консервативното проислямско правителство в страната.

"Ататюрк е представен като един самотен и отчаян женкар, който изпива по шише ракия на ден и се разкайва за постъпките си. Всичко това не е вярно", възмущава се и Дениз Байкал, лидер на основаната от Ататюрк Народно-републиканска партия.

В същия дух двама видни лекари обявиха вчера, че ще заведат дело срещу създателя на филма, защото творбата рекламира пушенето и то с помощта на един "национален символ".

Това е моят Ататюрк - искрен и чувствителен

настоява обаче Джан Дундар, който съжалява, че в цяла Турция няма нито един музей, посветен на нейния създател.

Режисьорът критикува експлоатирането на култа към "Великия спасител", особено по време на третия и последен военен преврат в страната през 1980 г. Според него ефектът е принизяване на философията на Ататюрк чрез превръщането й в догма - т.е. по-трудна за разбиране.

Този подход на неприкосновеност само отблъсква хората от Ататюрк, докато той всъщност е бил революционер, радикал, изоставен през годините от най-близките си поддръжници, които не са успели да проумеят дълбочината и обхвата на неговия идеал.

Турският министър на културата също се противопостави на критиките срещу биографичната лента, подчертавайки, че някои хора явно искат да си представят Ататюрк като "някакъв безпогрешен супермен".

Той е човешко същество като всички нас - със своите надежди, разочарования, моменти на гняв и щастие, отбеляза той.

За първи път в Турция филмът слиза до балканските корени на Мустафа Кемал, съобщавайки факти и от юношеските и младежките му години в Солун, Македония и в София.

Една част от несъгласията на критиците се отнасят именно за периода от живота му в българската столица. Както е известно, през 1913 г. Ататюрк е

назначен за военен аташе в София и остава 18 месеца в България

Много популярна е историята за сърдечната му връзка с дъщерята на ген. Стефан Ковачев - Мити Ковачева, за която Мустафа уж искал да се ожени.

Джан Дундар твърди обаче, че в София не са успели да намерят конкретни доказателства за този роман.

"Срещнахме се с дъщерята на госпожа Ковачева. Не намерихме нито един ред, нито една снимка, която да документира тази "безнадеждна, голяма любов". Дали наистина Ататюрк е обикнал българката или дружбата с нея е била само част от службата му", се пита режисьорът.

Опонира му друг известен изследовател на живота на Ататюрк - Ерол Мютерджимлер. В интервю за в. "Ватан" той разказва:

"В България Ататюрк има връзка с дъщерята на един български генерал. Двамата обаче се разделят в деня, който е празник на розата в България. Той дава всичките си пари и изпраща кола с рози на любимата българка."

Мютерджимлер твърди също, че Ататюрк не е бил влюбен в съпругата си Латифе Ханъм, че бил много романтичен мъж. Пак според него Мустафа Кемал умира не от цироза, а от рак.

"През целия си живот той е самотен като Бетовен, Моцарт или кралица Елизабет. Гениите винаги са самотни. Но ние, турците, сме длъжни да направим един истински филм за Ататюрк, както има филми за Наполеон, за Цезар, за британската кралица", казва той.

Нобелистът Орхан Памук пък преди време бе признал, че "много иска да напише роман за Ататюрк, но това е невъзможно", имайки предвид официалната идеология в Турция.

В Турция Ататюрк има статут на народен герой, неговият лик е навсякъде. Във всяко училище има негов бюст, негови паметници и мемориали - в цялата страна, а всяка година милиони турци се стичат към мавзолея му. Оскверняването на паметта му се смята за престъпване на закона.

Днес в часа на смъртта на Ататюрк - 09.05 ч., в цяла Турция прозвучаха сирени, знамената бяха спуснати наполовина и гражданите почетоха 70-ата годишнина от смъртта му с едноминутно мълчание, съобщава турският телевизионен канал СиЕнЕн-Тюрк.

В двореца Долмабахче в Истанбул се състоя церемония в спалнята, където е починал той. На леглото му, покрито с турското знаме, бяха положени цветя от отговорни представители на парламента, Истанбулското валийство и турските въоръжени сили.

След церемонията много турски граждани, с цветя и турски знамена, посетиха двореца Долмабахче, за да отдадат почит към делото на бащата на турската република.

Възпоменателни тържества имаше и в столицата Анкара, турския парламент и всички училища.

My Second Life - the video diaries of Molotov Alva

2008-11-08T13:13:00.006+01:00

Преди два дни по една от холандските телевизии (Nederland 2) попаднах на документален филм за Second Life. С всяка минута се изумявах все повече какви фундаментални философски тези се налага да преосмисляме с нахлуването на глобалната виртуална мрежа в животите на всеки от нас. Казвам животите - защото по време на филма се замислих дали всеки от нас не живее поне два живота в този единствен, който си е мислел, че му е спуснат отгоре, от съдбата. Дали виртуалният(те) живот(и) не ни разбиха тотално илюзиите за Онзи, там горе, който определя линията на събития, които живеем? Изобщо - и вашите въпроси ще се разбунтуват, само гледайте филма. За съжаление наличното видео е само интро.

Време разделно за българите-имигранти в Ниската земя

2008-11-08T00:18:00.003+01:00

Като стане въпрос за имигранти, в съзнанието ни изниква идеята за общност. Веднага след това си представяме символи, обединяващи общността. Общностите, както казва Бенедикт Андерсън в книгата си, са въображаеми, а обединението - прекалено мъгливо. Всъщност силата, която успява да сплоти имигрантите, обикновено е външна, притискаща и групираща ги според стереотипи, нарупвани бавно, но сигурно.
Българските имигранти в Холандия са аморфна група, трудно разпознаваема по външни белези. Бъркат ни с поляци (заради езика), с турци, заради външния вид, а доста често ни заговарят на холандски.
Българите си имат символи: знамето, киселото мляко и Мадарския конник. Достатъчно е да се спомене за нещо турско, за да изникне образът на насилието и “османското робство” като имагинерна категория, бетонирана още в началното училище. Представата за “османското робство” има ясни, цветни визуални измерения - тя е червена като носията на Елица и кръвта на Манол и черна като фереджетата на “помъчените” родопски християнки и като расото на поп Алигорко. Тя е рязка, крещяща и безкомпромисна. Тя е контрастна - като християнския мъченик, изправен пред ятагана на исляма.
Няма по-добра метафора от “Време разделно”, описваща състоянието на съвременното общество в България и нейните емигранти. Етническата толерантност си остана политически мит, в който след 2001 дори политиците не вярват. Расизмът и отрицанието на другостта приемат гротескни форми в иначе европейска България.
Популяризирането на националната култура се счита за част от интеркултурния обмен. Дали обаче българските имигранти в Холандия имат нужда от демонстрация на идентичност? Предполага се - да. Те имат свои училища за изучаване на езика и магазини с изцяло български стоки. И двете са продукт на частна инициатива. Държавата в лицето на посолството се опитва да консолидира тези индивиди, ходещи из Ниската земя и говорещи български език. Опитите се ограничават до сбирки веднъж годишно, на 24 май, празника на писмеността в България. Отново езикът е спояващ елемент. Дали държавата обаче се грижи и за другите си емигранти - онези, чийто майчин език не е българският? И тук отговорът е кратък и ясен - не.

***
Поводът да мислим върху проблемите на въображаемата българска общност в Холандия се оказа представянето на превода на романа “Време разделно”, в посолството, състояло се на 2 ноември 2008 г. Само ден след празника на будителите, който отскоро празнуваме в България. Трудно е да се обясни на чужденец що е то будител. Това не са мъченици на вярата, а герои на езика. Да, отново езика. Сигурно само той ни е останал.
Срещата с автора на книгата, Антон Дончев, събра на едно място българи-имигранти с различен опит и престой в Холандия. Очакването на писателя предизвика бурни страсти в интернет-пространството, размяна на идеи за книгите му и тяхната употреба, върна на преден план спомена за стари взаимотношения между очакващите го.
Тръгнах към срещата с една торба въпроси:
дали литературата произвежда светини, които не подлежат на размисъл, а само на почитание от страна на публиката;
какво общо имат литературните произведения на историческа тематика с историографията и с публичното говорене за историята;
редно ли е да търсим историческа истина, след като всеки от нас по различен начин възприема събитията в зависимост от собствената си идентичност;
не е ли редно да се съобразява подбора на литературни произведения за превод с публиката, т.е. дали “Време разделно” е най-подходящата книга от българската класика за пред холандската публика;
каква е целта на превода и на неговите инициатори...
За мен въпросите от преди представянето на холандския превод на книгата се умножиха след срещата. Въпреки че речта на писателя беше дълга и непоколебима в “истината”, чийто семена се опитваше да “посее” в главите на аудиторията. През цялото време авторът (със странна титла "академик") се държа като мисионер, дошъл да проповядва “правилната” вяра на “партийно” събрание. Държа се с нас като със самозабравили се ученици, сигурно защото сме напуснали майка България. Превъзходството му се дължеше на някакво убеждение за “шаманска” връзка с духовете от историята.
Целта на гостуването му беше да убеди нас, “еретиците”, в уникалността на нацията. Аргументите варираха в широк диапазон: от превъзходството по красота на търновските девойки над с гъркините, през жертвената същност на народа, който благодарение на тежката си съдба генерирал гении, та до даровете на съдбата (в това число шевиците и пояса като уникално български), с които разполагаме. Това, което владеем, не само е неповторимо и наше, то е нещо, което другите нямат. Затова сме длъжни да го показваме на останалите (в случая холандците), за да ги направим малко по-щастливи.
Литераторът, който отрече да е историк, говори дълго за историческата “истина” и непоколебимост, за това що е “свято” в историята и за изменническите посегателства на българите върху Батак и Шипка. Прав е писателят-пророк, че холандците са загубили онази нетолерантност и отрицание на другия, които той диктува като висша морална ценност. Той не пропусна и новаторските идеи за 4000 години българска държавност и за “ българската държава на духа”, подкрепена с авторитета на президента-агент.
Всъщност това, което беше събрало емигрантите в посолството, беше не беседата за историята, а книгите и героите на Антон Дончев. Многословието на автора преля чашата на търпението. Досущ като в романа “Време разделно”. Започна битка между автора и съ-авторите на книгата (както той ги нарече), неговите читатели. Академикът, като виден представител на Академията (БАН), не отстъпи думата, не прие аргументите на събеседника си, не пожела дори да чуе неговата теза. Със същия хъс събеседникът пък продължи да упорства в истинността на своята интерпретация. Бяхме свидетели на смутно време-разделно, на разделен език и кръстосали шпаги идентичности. За да е пълна картинката, част от залата остракира събеседника с различната позиция. Точно като на партийно събрание.
Същата тази Партия в 1964 г. поръчва книгата на писателя, а той срещу “само 75 лв. командировъчни” успява да обиколи Родопите и да прозре у мюсюлманите българското, да запише разказите за насилието и да си въобрази жестокостите до степен перверзия. Написването на романа е странно (според други - похвално) експедитивно - за 45 дена се случва проучването на терена, на историческия документ (доказан по-късно фалшификат от 19 век) за насилственото обръщане на помаците в исляма и физическото изписване на текста. Бих казала, това е достойно за рекорд. Наградата обаче не е за писателя, ако изключим командировки за държавна сметка в продължение на 44 години. “Наградата” е за онези, които са разказали на писателя родовата си история. Политиката за промяна на имената на помаците преминава през няколко пика, един от които е в края на 60-те години.
Нещото, което ме накара да се срещна очи в очи с писателя и преводача на холандското издание на “Време разделно”, бе употребата на книгата в политическите стратегии на Партията. Няма човек в България, който да не е чувал за едноименния екшън с елементи на ужаси от средата на 80-те, послужил за масово оръжие на пропагандата срещу българските турци. 300 хиляди емигранти в посока Турция бяха изпратени с облекчението, че в България сме останали само “чисти българи”. Успокоението идва именно от тезите на филмираната книга, чийто автор преди дни стоеше пред нас с “чиста” съвест. И проповядваше неотстъпчивост, втвърдяване на националните сили и безкомпромисност спрямо различните. А, и да не забравя за поръчението към българите в Холандия: да защитават “северната граница (Северното море) на българската държава на духа”.
С риск да завърша с плагиатство (виж статията на Мария Тодорова), ще спомена, че сред публиката присъстваше едно момиче, туркиня, от България. Тя лично благодари на журналистката Даниела Горчева, която единствена се опита да пребори крайно националистическата позиция на Антон Дончев с валидни исторически тези и доказателства. Защото срещата не беше за българската литература, както всички очакваха. Срещата се оказа за оръжията на балканския национализъм.
Тръгнах си доволна, защото успях да получа отговор на въпросите, кой е поръчал настоящия превод на холандски и кой е направил избора на книга за холандските читатели. Инициативата е на посланика, бивш съветник на президента, а финансирането - по комуникационната стратегия на Министерство на външните работи. Преводът е на Юлия Квак-Стоилова, дългогодишен имигрант в Холандия, чиито представи за страната и холандците са крайно негативни. Точно както очаквах. Все пак книгата не е преведена за емигрантите от България, а за холандците, които не подкрепят прояви на краен национализъм. Инициаторите просто не са преценили потенциалната си аудитория. Изданието е финансирано единствено с цел легитимиране на държавната доктрина.
За финал бих оставила отворени въпросите:
докога с политическите употреби на литературата, спекулациите с историята и жертвената съдба на българите...
докога с мълчанието срещу и съзерцанието спрямо псевдоинтелектуалците...
докога с остракирането на различните...
докога с безвъпросното почитане на историята...

***
За събитието можете да прочетете на няколко места, но под едно съобщение ще срещнете следните коментари:

28.10.2008 14:12
Osman : "Vreme razdelno",e nai brutalnata izmislica na DS,prez cialoto i sashtestvuvane.Nizkite dushici,sazdadoha tozi mit i sled tova predprieha vazroditelnia proces,misleiki si che sled kato sa zabludili cast ot stadoto,mogat da zabludiat i sveta.Da,ama ne.Bulgaria dulgo oshte shte plashta greha na durvenite glavi i jestokostta na satrapite ot DS.

28.10.2008 18:23
Иван : Османе, що си не затвориш мръсната уста(клавиатура). За милиони хора, които са чели тази великолепна книга, е голямо творение, само за урод като тебе е ДС измислица! Кретен!

http://www.online.bg/kultura/my_html/2223/razdel.htm