21 Apr 2010

Лица, манекени и музея Хинделопен

Помните ли манекените на онзи безименен турски майстор, описан от Орхан Памук в Черната му книга? Срещнах ги... Съвсем неочаквано. В Музея на Хинделопен, във Фризланд. Там си седят, зад стъклото на витрината, застинали в характерната им поза...

Според Орхан Памук, фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'… Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.

Бизнесът на майстора бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. "...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78.

Но защо все пак музеите от близкото и не толкова близко минало избрали тези манекени, за да показват културата на околността? Защото вярвали в онази невинност на старата култура, за която още Иван Шишманов се тревожи?

“Стоим ние на прага на две култури, които се борят за първенство. Безмислено е да се вярва, че старата наша култура, която преди всичко се е съхранила в нашите народни обичаи и умотворения ще може вечно да противостои на новата, който нахлува през всички пукнатини и дупки на оная подгизнала китайска стена, що наскоро ни отделяше от външния свят. С освобождението, с новия държавен строй, с новите железни линии се въвежда и нов чужд дух в народния живот. Нашите градища и паланки се надпреварват да поглъщат новата евтина манна, която им хвърчи от всички страни под етикета на съвременна култура. Няма да се мине много време и колибите ще отворят врата на тоя нов елемент, който като еренде изстъргва всяка типичност, всяка оригинална черта в бита на народа.”

Хинделопен е малко китно село на брега на Айселмеер, привличащо туристи с особената си култура от миналото. Влязох в музея в 5 без 10 следобед, 10 минути преди затварянето му. Не с намерението да го посетя, защото мислех, че е твърде късно и ще ме отпратят. Напротив, след като благодарих за ползването на тоалетната, жената на касата ме помоли да взема ламинирания лист-пътеводител из музея и да надникна в залите му, които според нея били достатъчно малко, като за 10-минутно посещение. Да, гледах да не се отплесвам с дълго четене на холандски (той все пак ми отнема малко повече време), но обиколих всичките 5-6 зали с възстановки на интериори и заниманията на хората през отделните сезони. След последната реставрация на вътрешната част на сградата, музеят е реорганизиран. Концепцията следва четирите годишни сезона. Зад стъкло може да се видят няколко помещения с типична мебелировка (рисуваните мебели се оказаха запазена марка на Хинделопен) и... типични манекени в типични носии. Типично, като за музеите, които аз знам, си казах. И този е правен като за туристи. Местните само допринасят отвреме навреме с някой предмет, разказват вероятно каквото не са разказли вече и се радват да бъдат уважени от някой заблуден късен посетител като мен.

Бях удивена от образите на тези гипсови кукли в човешки ръст. Не можех да повярвам, че виждам онова, което никой от колегите ми не е имал щастието да види с очите си в нашия Национален етнографски музей преди бомбардировките от 1943-та. Буквално изхвърчах от залите и стоварих куп въпроси на жената зад касата. Кога е последното преподреждане на експозицията? Откога имате тези манекени в музея? Те претендират ли да повтарят антропологични типове от региона? Това знаех за нашите манекени, изгорели заедно със сградата срещу Народното събрание. Излезе уредник от кабинетите, но и тя не знаеше с точност датировката. Беше сигурна само в едно. Тези манекени са там поне от средата на 70-те години, когато местният уредник ги договорил и доставил от музея на открито в Арнем. Явно там са поръчани и направени, явно в 70-те вече са били демоде и за музея на открито... Но определено експозицията в Хинделопен има висока историческа стойност за музеологията в Европа.

В същия момент от архива на ЕИМ “се появиха” снимки от старата експозиция на музея от преди бомбардировките. Заедно с описание на експозицията от самия Христо Вакарелски, списание Сердика, 1939 г. Невероятно какво още неоткрито стои в историята на софийския музей...

15 Apr 2010

Музеят на комуникацията – музей без комуникация


Хага, април 2010

Тръгнах да разгледам изложбата за “Царство Насам-натам” в музея на комуникацията, защото открих вестник, издаден от същото това царство в Лайденската библиотека. Звучеше като перфектната изложба за деца. Забавна, шарена, предизвикателна. Музеят вече бе стигнал до мен,заинтригувал ме бе... без дори да знам какво може да предложи един бивш музей на пощите.

Дизайнът е първото, което се набива на очи в музея по принцип и както онзи ден видях, той е едно от малкото неща, които все пак се променят. Вчерашнaта презентация беше почти празна откъм съдържание. От нищо нещо са направили, си казах. Но за сметка на това концепцията им за експозиция – издържана до последно, нямах никаква забележка.

4-5 етажа, огромни пространства, препроектиран изцяло интериор като за музей. Рецепция, магазин, кафене, ясна ходова линия. Градацията върви във вертикал – най-долу информация за най-големите, най-горе – за най-малките.

На първия етаж най-общата и скучна експозиция с емблемите на пощите и далекосъобщенията, всяка от които скрита зад завеси като звезда на сцената, а до нея – тъчскрийн с анимация, обясняваща еволюцията на пощенската икона. На втория етаж – изложба за тийнейджъри, представяща най-общо телефоните, използвани във филмовата индустрия. На 20-тина екрана над също толкова витрини, разположени в кръг, можеш да гледаш откъса от филма, а под него в оригинал телефонa от ръцете на актьора. На следващия етаж има компютърна зала за провеждане на уроци в музея.

Наблюдавах как един клас тийнейджъри разглеждат изложбата на втория етаж с интерес, след което сядат зад компютрите на горния етаж и се ровят в интернет. В единия край на залата можеш да снимаш филмче и да го качиш онлайн. Идеята е да влезеш в роля: тази на оператора, режисьора и репортера.

Въпреки това, като на всякъде, и тук имаше отегчени, които се бяха отцепили от класа и ядяха сандвичи в преддверието на музея, като не пропускаха да се надсмеят над презентацията му. В коридора на влизане в музея, има няколко аудиоклипа, в които виртуални хора посрещат с поздрави, подвиквания и закачки пристигащия посетител. На излизане – през другия коридор се сблъскваш със собствения си образ в огледало с надпис: “Довиждане”, което се чува и на запис. Да, служителите също кимат на излизане, но посрещането и изпращането тук са тотално формализирани. Музеят общува с посетителя с помощта на фотоклетки. В музеят на комуникацията никой не иска да си комуникира с посетителя. Почти като извън музея?

Излиза, че музеят е по-скоро за ученици. Възрастните са пренебрегнати. При положение, че не водих дете с мен, приключих със снимането и разглеждането за час и половина, а уж има 3 етажа с изложби... Това говори достатъчно.

От “Царството Насам-натам” накъде?

Само че моята цел беше изложбата за най-малките, “Царството Насам-натам", правена по книга, която се продава в музея (http://www.muscom.nl/tentoonstellingen/rijk_van_heen_en_weer/). В нея почти липсва информация, която децата по презумпция извън музея да не са си набавили вече. Това е все пак музея на пощите (сега на комуникациите), какво може да предложи, помислих си... Дизайнът е ефектния там. Театрален декор, така бих го определила. Посетителят е този, който задвижва куклите или активира аудиоклиповете. В “Царството Насам-натам” има няколко “провинции” (подобно на нидерландската земя, която е разделена на различни “-ландс”): Grensland, Droomland, Anderland, Toenland, Digiland, Huisland. В различни раздели обясняват на децата следното:

Как мечтаем – в Droomland, Страната на мечтите;
какви са били комуникациите в миналото (хартиени писма, пощенски гълъби и странни машини за звук) – Toenland, Страната на миналото;
какво е в настоящето (чатовете, компютърните игри-комуникации) – Digiland;
как се пътува (като подаваш документи на границата, за да те разпознаят и регистрират) – Grensland, Граничната страна;
средствата за комуникация в “далечните” страни на “другите” – Anderland, Страната на другите;
как достигаме до и общуваме с извънземните в Vreemdland, Страната на странните и
как общуват хората в къщи - в Huisland, Нашата си страна.

Концепцията е изчерпателна, непоколебима, защитима, интересна, холандска и... най-вече детска, но това е всичко. Винаги е любопитно да видиш “отдалечаването” на погледа и същевременно любопитството, когато става въпрос за “другите”. Кои бяха споменатите като “други” в този музей? Същите и по същия начин обобщени, като в Тропическия музей и в този по етнология: индийци, африканци, араби, руснаци... И макар на стената с писмата да се чете германски, френски и руски, акцентът бе върху далечните и странните.

Въпреки че се срещаха, примерите за лични истории бяха много малко, запомнящите се факти – също толкова недостатъчнo. Вероятно количеството информация е съобразено с детския капацитет на запомняне - на час по лъжичка. Ето моите спомени на прима виста сега, ден и половина след посещението: видях един телефон в Андерланд, който хората в Африка ползвали като фенерче, защото нямали ток. Специален софтуер позволявал светлината от екрана на телефона да не угасва. А как зареждат хората въпросния телефон, като нямат ток? Не разбрах. Помня и алеята на славата на извънземните. Помня и разговора между последното поколение телефони и първото поколение компютри. Телефонът се надсмиваше над компютъра. Да, по детски е, дава информация за капацитета на първите компютри, но отношението към миналото е… някак високомерно.

Затова поставих под въпрос “музея” там. Музеят според музеолозите е отношение към миналото и настоящето. Тук еволюционната теория бе победила и се надсмиваше над това същото минало, със всичките му слабости и недостатъци от гледна точка на комуникациите. Липсваха именно онези “истории”, които да обяснят мотивацията на хората да развиват технологиите. За времето и комуникациите – нищо казано и показано.

Така блестящата концепция на музея се срина пред очите ми. Да, открих всички компоненти на съвременния музей. И все пак – излязох неудовлетворена.

Музеят за мен, а и за много други вероятно, е комуникация и информация. Този не успя да ми предаде стойностна информация – ни за миналото, ни за настоящето. Дали музеят се е превърнал в атракционен парк? Не бих се върнала там. Поне не скоро. Защото за мен музеят на комуникацията се изпразни като театрален декор след края на представлението.