10 ноември 2009 г., градската библиотека в Амстердам: група българи-имигранти в Холандия се събират да отбележат падането на комунистическия режим в България. В програмата има от всичко по малко – музика, филми, бг рокзвезда и политически дебат. Закъснявам малко. Пристигам точно за началото на филма и сядам на предпоследния ред. Двама мъже зад мен се оплакват през цялото време от „свобода” на словото и поведението, която дори тук и сега, в Холандия не им била предоставяна. Непрекъснатото мърморене на висок глас дразни околните. Но те упорито коментират „изкуственото мълчание” на зрителите по време на филма, който предизвиква емоциите им. Те искат да ръкопляскат, а общността на присъстващите отхвърля като непривично поведението им. „За какво бяха революционните събития от 1990-та? Защо емигрирахме?” Неудобната ситуация поставя мълчаливо под въпрос понятието за свобода на присъстващите в залата. Предизвиква ли емоция припомнянето на случилото се през 1989-та и 1990-та година? Празник ли е 10 ноември за българите? Защо всички тези хора избраха да присъстват в залата?
На път за библиотеката си мислех, че не знам друг българин в Холандия, освен Даниела, който би се заел смело с организацията на подобно събитие. Не си го и представях по друг начин. Непременно с политически дебат и с ретроспекция, а след като ще е празник – и с музика. Не си представях и Васко Кръпката в библиотека може би, но Амстердамската библиотека е отвъд нормалната представа за институцията. Така че – всичко е възможно. Все пак стереотипната идея на не-холандците за Холандия се изчерпва с буквалното определение „свободна страна”.
Филмът определено беше най-силната част на събитието. Не можех да повярвам, че е правен в ранните 90-те години. Сепията на картинта подсказваше възрастта на лентата, но споделените мнения звучаха като съвременни или провиденчески, като „отгатнали” бъдещето. Неувереността на първия образ, жената-инженер в панелен апартамент, както и меланхолията на художничката... Техните мечти отпреди 89-та са се срутили изведнъж, съвременната им ситуация е нестабилна, революционна, разрушителна, но не и непременно градивна. Хората емигрират! Добре ли е да имаме свобода на пътуване, като приятелите ни напускат? 20 години по-късно, в България се е променило само едно – липсва ентусиазмът на промяната.
След постигането на голямата външнополитическа мечта – признанието от Старата Европа, вече и посока нямаме. Мечтите ни не са ориентирани към бъдещето, гледаме само назад към миналото. Дискусията ме остави с неприятното усещане, че българската демокрация в лицето на „революционерите” от 1990-та и Едвин Сугарев, също гледа с носталгия назад, към своята революция. Когато е имала мисията, да разруши комунистическите институции и да отстрани „враговете” от властта. Дебатът не беше особено жив, но така или иначе, българите не обичат някой друг да им говори за политика. Предпочитат те да я коментират. За мен дискусията постави проблема за „близостта” на гледните точки на Запада и Изтока. Макар на теория да имаме общи европейски ценности, дори на една маса ние се гледаме от двата й различни края. 20 години по-късно двете части на Европа все още не се познават, търсят общи черти, но откриването им изглежда трудно. Това не е скептицизъм. В залата хората ръкопляскаха на своите и коментираха обидено чуждите, на чиято земя резидират. Едва Васко Кръпката, т.е. носталгията на българите по общите забавления в миналото, тушира политическите различия. Така пак се върнахме в миналото, което си остава общо. А бъдещето? Тук всеки се справя със своето бъдеще. За щастие, емигрантите не зависят от държавата България.
Може би точно заради независимостта си, българите-емигранти имат причина да изберат 10 ноември за свой празник. Никога не съм се замисляла, защо тази дата не е празник в държава, която е отхвърлила тоталитаризма. Хората все по-малко знаят за не-свободата по време на социализма. Всекидневната история на 45-годишния режим се помни, но не се говори за нея. Тя е тема-табу. Табуто е нещо опасно за общността. Но заради мълчанието, никой вече не помни, кое точно е опасното и защо е необходимо екстра-внимание, предпазни мерки, почукване на дърво, подръпване на ухото, за да „не чуе дявола”. И когато мине време, и всички забравят същността на опасността, тя не предизвиква страх. Тогава миналото бива лесно реабилитирано. Затова съвременното общество употребява празниците, за да си припомни грешки като войните или Холокоста и те да не бъдат повтаряни.
На 10 ноември в България не се случи нещо кой знае какво: един дългогодишен владетел беше подменен. Но датата-символ разделя епохи в мисленето и поведението. Материализирането на страховете на образите от филма на Иглика Трифонова все още не позволява на българите да се зарадват и да празнуват свободата си. Усещането, че „не сме готови за Европа” не е валидно само за Ф. Болкенстейн. Не е приятно, когато чуеш коментар за себе си и знаеш, че е това е истината. Но на холандците не им пречи, да ни го кажат в очите.
