Людмил Станев,
в. Дневник, 28.12.2008
Ако някога много оглупея и стана президент, никога няма да ходя на спортни събития и да се усмихвам нелепо, като придобия част от успеха на спортистите за себе си, никога няма да ходя на църква и да се кръстя, никога няма да ползвам европейски мошеници за дарители и много други неща няма да правя, ако бях президент. Но това е изключено, няма да оглупея чак дотам. Предпочитам да си пиша тихо и да кажа като Едит врабчето - оставете ме да мечтая. Затова няма да пиша тъпизми, а просто ще ви подаря един разказ:
СПАСИТЕЛЯТ В РЪЖДА
Малко ми е неудобно, че перифразирам Селинджър, но самата история напълно отговаря на това заглавие. Сега, когато вече е зима, започвам да се сещам за лятото и за някои летни истории - абсурдни, разбира се. Лято е. Отивам с приятели да видя друг приятел. Той работи на яхтеното пристанище в корабостроителния завод.
Като последния пазител на Граала пази яхтите или праща спасителни команди на бедстващи плавателни съдове. Първият абсурд е, че заводът отдавна не работи, всичко е в ръжда и само двама-трима специално наети за целта хора отривисто псуват и блъскат с чукове по 100-тонните кранове. Това се прави с цел да се заблудят циганите, че заводът работи, за да не го изнесат за скрап.
Моят приятел Евгени е огромен, направо великан, с най-хубавата усмивка, която съм виждал. Помещението, в което ни кани, е малко по-голямо от асансьор, с голяма мъка се напъхваме вътре. Евгени сяда зад нещо като радиостанция и ми обяснява, че оттам приема сигналите за бедствие, на които задължително отговаря.
Срещу бюрото му е залепен голям лист, на който пише някакъв текст, какъв - ще разберете накрая. "Вижте какво, казва Евгени, постоянно се обаждат - SOS, SOS, искат ми я дълбачка, я влекач, я противопожарен кораб. Обаче нали виждате каква свинщина е тук - нямам абсолютно нищо.
Затова вземам парлангото и им чета ето този лист." На листа пише: "ДЕСЕТТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ НА МАЙКА ТЕРЕЗА". Тези изречения Евгени четеше на бедстващите, с което поне морално ги утешаваше. И когато му се обадиха за пожар, той се усмихна тихо, взе микрофона и им каза: Абсолютно нищо не мога да ви помогна, но според майка Тереза, ако днешният ден е лош, вярвай в себе си и вярвай, че утре светът ще бъде по-хубав.
Така де, и аз това искам да ви кажа.
А и никога не съм обичал политиците, защото политиката не решава нашите проблеми. Тя е един от тях. Ако президентите са политици и те не ми се нравят. Особено българските. Не зная какво точно би казал президентът. Не познавам човека, който му пише текстовете. Вероятно нещо абстрактно, мъгляво и позитивно. Толкова позитивно, че не е за вярване.
Аз знам, че след смъртта няма живот, и всички тези думи не ме интересуват. Бих пуснал вместо него в дванадесет без пет монолога на финала от филма на Чарли Чаплин "Великият диктатор" (то е заимстван от "Венецианският търговец" на Уилям Шекспир). А когато свърши това послание (вземете си филма), ви предлагам песента на Луис Армстронг, ето какво казва тя:
КАКЪВ ПРЕКРАСЕН СВЯТ
(Джордж Вайс/ Боб Тийле)
Виждам зелени дървета и червени рози,
виждам как цъфтят за мен и теб
и си казвам "Какъв прекрасен свят".
Виждам синьо небе и бели облаци,
благословен слънчев ден, свещена тъмна нощ
и казвам "Какъв прекрасен свят".
Цветовете на дъгата, толкова красиви в небето,
виждам и по лицата на хората край мен,
Здрависват се приятели, казват "Здравей",
а всъщност си казват "Обичам те".
Чувам бебета, които плачат, гледам как растат,
те ще научат много повече, отколкото аз някога ще знам,
и си казвам "Какъв прекрасен свят",
да, и си казвам "Какъв прекрасен свят".
Благодаря за вниманието. Але хоп. Пожелавам ви да останете нормални през новата година. В страната, в която живеем, това е много трудно и самотно занимание.
