Докато писах постинга за манекените в Черната книга на Орхан Памук, си мислех за промяната на образите в експозициите на Националния етнографски музей в София. До бомбардировките през Втората световна война в неговите зали човек е можел да срещне "истинските" восъчни лица на българина. Ако може да се говори за такъв обобщен тип и за "истински", пък изобретени антропологични образи. Все пак те претендират за близост до "оригинала", защото авторите им обикалят българските села и градове и рисуват избрани лица на място. Стремежът на управляващите музея тогава е да се съхрани онова типичното, което ни отличава от околните етнически общности. Те осъзнават "спасяването" на традиционната култура като своя мисия, очертават географски и хронологични граници на националните ни претенции и съзнателно противостоят на модернизационния поток, нахлуващ от Западна Европа.
Промяната на идеологическите нюанси и съответно управлението на България след 1944 година, случайно или не, е съпроводена с нови стандарти за експониране на облекло в музеите. Манекените вече са без лица, не изобразяват антропологични типове, не задават образ, а по-вероятно търсят такъв. Идеологията налага скъсване с миналото като деградивно и спъващо строителството на новото комунистическо общество. В началото на 80-те години носиите се полагат върху специално изработени манекени (като тези от снимката). Те не изразяват никаква емоция или жест. Напротив - контрастират и дори пречат на експонирането на облеклото в неговата цялост. Схематизират и превръщат наследството в сувенир, подобно на тиражираните национални кукли.
Случайно или не, в западните музеи върху подобни манекени се представят експонати от чужди култури. Те извеждат експоната в центъра на изложбата, но и извън културния контекст, в който е съществувал. С това започва неговия нов живот - на парче от нещо минало, далечно, екзотично, чуждо.
В тази връзка мисля, че е странно отношението на българските етнографски музеи към собствената ни култура. Вместо да изграждат "мостове" между поколенията, да предават най-пълноценно информацията, те дистанцират посетителя от предмета на показ. Съзнавам, че въпросът е спорен. Вероятно е просто модернизационна тенденция, засегнала музеите ни. А вероятно музеите ни стават все по-трудно актуални на процесите на промяна в обществото? Кога "средностатистическият" българин влиза в етнографския музей в собствения си град?
В една от книгите на Орхан Памук, "Черната...", която четох лятото, имаше една история за възрастен турчин, който се ентусиазирал да прави восъчни фигури-двойници на своите сънародници. Не помня откога точно, приблизително от времето на началото на републиката. Фигурите били с изражения по лицето, застинали в характерни според него пози, изглеждали съвсем реалистично и били облечени в типични дрехи от онова време. Изобщо копия на времето си. Човекът решил да се отдаде на това занимание, защото
мислел, че от това ще излезе добър бизнес, още повече когато започнали да изникват музеите и магазините (невероятно сравнение!), където се използвали манекени за демонстрации. Според майстора така турците щели да запазят своето, да се съхранят като идентичност, която да ги отличава. Обаче бизнесът му не само не успял, ами бил пълен провал. Защото хората се променяли. Точно тогава, когато той искал да ги съхрани такива, каквито са, те искали обратното. И по магазините излагали манекени в пози, крайно нетипични за турците, контрастиращи изцяло с навиците и поведението на хората отвъд витрината. Тогава той разбрал как съвременниците му съзнателно и целенасочено издирват примери, на които да подражават и не желаят да им показват какви са. Това желание отворило вратите на европейското влияние, което обезличило обикновения
турчин. ("...Турците вече искали да бъдат не 'турци', а нещо друго... В онези години баща му разбирал, че един народ може да промени начина си на живот, историята си, технологиите, културата си, изкуството и литературата, но въобще не допускал, че може да промени и жестовете си.", с. 78)
Накрая манекените били толкова много, а и никой не се интересувал от тях, че създателят им ги поместил в подземието на къщата си, мазето, което било свързано със съседните къщи чрез коридори, хиляди коридори. Представете си - застиналото минало. В подземието. Никому ненужно. ("'Баща ми винаги е вярвал, че един ден на витрините ще сложат неговите манекени. Той не престана да се надява, че един ден хората ни ще бъдат толкова щастливи, че няма да имат нужда да подражават на другите.", с. 83. И още: "Един собственик на магазин, любител да привлича интерес чрез различни куриози, купил от 'стоката'... Но с жестовете и стойката си манекените толкова приличали на клиентите отвъд витрината, на навалицата по тротоара, били толкова обикновени, истински и 'като нас', че никой не им обърнал внимание.", с. 83.)
Защо ли правя асоциация с музеите в България? Сигурно защото начинът, по който съхраняват миналото е подобен? Убедена съм, че подходът към него е остатък от социализма, когато неудобното минало е било съзнавано като пречка пред "светлото" несъстояло се комунистическо бъдеще. И като такова, натиквано в мазета и коридори, фондове, крайно неподходящи за съхранение на културни ценности, с цел не да бъде запазено, а просто събрано и въдворено в 'музей'. В 80-те години същото това минало стана удобен параван за прикриване на загниващото настояще.
а за фотографията на без-личните манекени от Националния етнографски музей в София съм искрено и лично благодарна на Иван Михов ;) Благодаря ти, Ваньо!
Лайден е мястото, където се преместих да живея от края на май 2007. Хората казват: "Ново място, нов късмет". Приемам изместването от Изток на Запад като невероятен шанс да усетя отблизо другата култура, издиганата в култ "западна култура", както и да опозная по-подробно музеите там, където са се зародили като институции за хората. Етнологията може и да отваря очите на хората, но опитът от първа ръка е незаменим. Има какво да научим от холандците, ние, "свръхтолерантните" българи.
фотографията е oт Mozart
